Бузите на Боуен Марш бяха зачервени от студ.
— Изобщо не трябваше да пращаме обходи.
— Не е моментът, нито мястото да човъркаме тази рана. Не тук, милорд. Не сега. — Сняг се обърна към мъжете, които се бореха с копията. — Вземете главите и ги изгорете. Нищо да не остане освен гола кост. — Сякаш едва сега забеляза Мелисандра. — Милейди. Повървете с мен, ако обичате.
„Най-после.“
— Ако лорд-командирът благоволи.
Щом влязоха под Вала, пъхна ръка под мишницата му. Морган и Мерел тръгнаха пред тях, а Дух застъпва по петите им. Жрицата не проговори, но съзнателно забави стъпките си и там, където стъпваше, ледът започваше да капе. „Няма да пропусне да го забележи.“
Под желязната решетка на една амбразура Сняг наруши мълчанието, точно както тя очакваше.
— А другите шестима?
— Не съм ги видяла — отвърна Мелисандра.
— Ще гледате ли?
— Разбира се, милорд.
— Имахме гарван от сир Денис Малистър в Сенчестата кула — каза Джон Сняг. — Хората му са видели огньове в планините от другата страна на пролома. Събиране на диваци, убеден е сир Денис. Смята, че ще се опитат отново да щурмуват Моста на черепите.
— Някои може би. — Дали черепите във видението ѝ не означаваха този мост? Едва ли. — Ако дойде, тази атака ще е само отвличане. Видях кули край морето, потопени под черен и кървав прилив. Там ще падне най-тежкият удар.
— Източен страж?
„Това ли беше?“ Мелисандра беше видяла Източен крайморски страж с крал Станис. Там негово величество бе оставил кралица Селайз и дъщеря им Шайрийн, когато събра рицарите си за поход към Черен замък. Кулите в огъня ѝ бяха различни, но с виденията често ставаше така.
— Да. Източен страж, милорд.
— Кога?
Тя разпери ръце.
— Утре. След един лунен кръг. След година. Възможно е, ако се задействате, да предотвратите напълно видяното от мен. — „Иначе какъв е смисълът от виденията?“
— Добре — отвърна Сняг.
Когато излязоха изпод Вала, мъжете се струпаха около тях. Мелисандра познаваше само неколцина по име: готвача, Трипръстия Хоб, Мъли с мазната му оранжева коса, глуповатото момче, което наричаха Оуен Тъпака, септона пияница Целадор.
— Вярно ли е, милорд? — попита Трипръстия Хоб.
— Кой е? — попита Оуен Тъпака. — Не е Дивен, нали?
— Не е и Гарт — каза човекът на кралицата, когото знаеше като Алф от Рънимъд, един от първите, заменил своите седем лъжливи богове за истината на Р’хлор. — Гарт е твърде умен за ония диваци.
— Колко? — попита Мъли.
— Трима — каза им Джон, — Черния Джак, Косматия Хол и Гарт.
Алф от Рънимъд нададе вой, толкова силен, че можеше да събуди спящи в Сенчестата кула.
— Сложи го на легло и му дай да пие греяно вино — каза Джон на Трипръстия Хоб.
— Лорд Сняг — промълви Мелисандра. — Ще дойдете ли с мен в Кралската кула? Имам да споделя с вас още неща.
Той я изгледа продължително. Дясната му ръка се сви в юмрук, отпусна се, отново се сви.
— Както желаете. Ед, прибери Дух в покоите ми.
Мелисандра прие това като знак и също освободи охраната си. Прекосиха двора заедно, само двамата. Снегът се сипеше. Тя вървеше толкова близо до Джон Сняг, колкото смееше, достатъчно, за да усети недоверието, изливащо се от него като черна мъгла. „Не ме обича, никога няма да ме обича, но ще се възползва от мен. Добре.“ Мелисандра бе танцувала същия танц със Станис Баратеон, в началото. Всъщност младият лорд-командир и кралят имаха повече общи неща, отколкото всеки от двамата бе готов да признае. Станис беше по-малък син, живял в сянката на по-големия си брат, също както Джон Сняг, незаконният син, винаги бе засенчван от законния си брат, падналия герой, когото хората бяха нарекли Младия вълк. И двамата бяха неверници по природа, недоверчиви и подозрителни. Единствените богове, които истински почитаха, бяха честта и дългът.
— Не попитахте за сестра си — каза Мелисандра, докато се изкачваха по витото стълбище на Кралската кула.
— Казах ви. Нямам сестра. Оставяме близките си настрана, когато изречем думите. Не мога да помогна на Аря, както не…
Замълча, щом влязоха в покоите ѝ. Дивакът беше вътре — седеше на масата и мажеше масло върху парче топъл кафяв хляб с камата си. Беше облякъл костената си броня, видя тя със задоволство. Счупеният великански череп, неговият шлем, беше на стола до прозореца.
Джон Сняг се стегна.
— Ти.
— Лорд Сняг. — Дивакът се ухили, оголвайки кафявите си счупени зъби. Рубинът на китката му заблещука на утринната светлина като смътна червена звезда.
— Какво правиш тук?
— Закусвам. Заповядай, хапни и ти.
— Няма да чупя хляб с тебе.
— Ти губиш. Самунът още е топъл. Хоб това поне прави добре, признавам му го. — Дивакът отчупи залък. — Бих могъл и теб да навестя също толкова лесно, милорд. Онези стражи на вратата ти са лоша шега. Мъж, който е изкачвал Вала петдесет пъти, може да се изкатери през прозорец съвсем лесно. Но каква полза да те убивам? Враните само ще си изберат някой по-лош. — Сдъвка и преглътна. — Чух за обходниците ви. Трябваше да ме пратиш с тях.
— За да ги предадеш на Ревливеца?
