— За предателства ли си говорим? Как се казваше онази твоя дивачка, Сняг? Игрит беше, нали? — Дивакът се обърна към Мелисандра. — Ще ми трябват коне. Шест добри коня. И не мога да го направя сам. Няколко от жените на копието, затворени в Къртичиното, ще свършат работа. Жени ще са най-добре за това. Момичето е по-вероятно да се довери на тях и ще ми помогнат да изиграя една хитрина, която съм си наумил.
— За какво говори той? — попита я лорд Сняг.
— За сестра ви. — Мелисандра го хвана за ръката. — Вие не можете да ѝ помогнете, но той може.
Сняг издърпа ръката си.
— Не мисля. Не познавате това същество. Дрънчащата ризница може да измие ръцете си сто пъти на ден и пак ще има кръв под ноктите. По-скоро ще изнасили и убие Аря, отколкото да я спаси. Не. Ако това сте видяла в огньовете си, милейди, сигурно имате пепел в очите. Ако той се опита да напусне Черен замък без мое разрешение, лично ще му взема главата.
„Не ми оставя избор. Така да бъде.“
— Деван, остави ни — рече тя и скуайърът се изниза и затвори вратата.
Мелисандра докосна рубина на шията си и изрече една дума.
Звукът отекна странно от ъглите на стаята и се изви като червей в ушите им. Дивакът чу една дума, враната — друга. Нито една от двете не беше думата, излязла от устните ѝ. Рубинът на китката на дивака потъмня, а вейките от светлина и сянка около него се сгърчиха и стопиха.
Костите останаха: подрънкващите ребра, ноктите и зъбите по ръцете, голямата пожълтяла ключица над раменете му. Счупеният великански череп си остана счупен великански череп, пожълтял и напукан, зяпнал с широката си дивашка усмивка.
Но острият шпиц на косата над челото изчезна. Кафявият мустак, ръбестата брадичка, мършавата прежълтяла плът и малките тъмни очи, всичко това се стопи. Сиви пръсти полазиха през дълга кафява коса. Бръчки смях се появиха в ъгълчетата на устата. Изведнъж стана по-едър, по-широк в гърдите и раменете, дългокрак и строен, лицето му — гладко обръснато и загрубяло от вятъра.
Сивите очи на Джон Сняг се разшириха.
— Манс?
— Лорд Сняг. — Манс Райдър не се усмихна.
— Тя те изгори!
— Тя изгори Властелина на костите.
Джон Сняг се обърна към Мелисандра.
— Що за чародейство е това?
— Наречете го както искате. Илюзия, привиждане, заблуда. Р’хлор е Господар на Светлината, Джон Сняг, а на слугите му е дадено да тъкат с нея, както други тъкат с нишка.
Манс Райдър се изсмя.
— Аз също имах съмнения, Сняг, но защо да не ѝ дам да опита? Беше или това, или да се оставя Станис да ме опече.
— Костите помагат — каза Мелисандра. — Костите помнят. Най-силните илюзии са основани на такива неща. Ботуши на мъртвец, кичур коса, кесия с кокалчета от пръсти. С изшепнати думи и молитва сянката на човек може да бъде извлечена от него и заметната на друг като наметало. Същността на носещия не се променя, само привидността му.
Направи го да прозвучи просто и лесно. Не биваше изобщо да разберат колко трудно е било, нито колко ѝ е струвало. Този урок Мелисандра бе научила много преди Асшаи: колкото по-безусилно изглежда чародейството, толкова повече се страхуват хората от чародея. Когато пламъците бяха заблизали Дрънчащата ризница, рубинът на гърлото ѝ се бе нажежил толкова, че се уплаши собствената ѝ плът да не задими и почернее. За щастие лорд Сняг я бе спасил от тази агония със стрелите си. Докато Станис бе кипнал от оскърблението, тя бе потръпнала от облекчение.
— Нашият лъжлив крал има сприхав нрав — каза Мелисандра на Джон Сняг, — но няма да ви предаде. Държим сина му, не забравяйте. А той самият ви дължи живота си.
— На мен? — Сняг беше стъписан.
— На кого другиго, милорд? Само кръвта на живота му може да изкупи престъпленията му, гласят законите ви, а Станис Баратеон не е човек, който ще престъпи закона… но както казахте толкова мъдро, човешките закони свършват на Вала. Казах ви, че Господарят на Светлината ще чуе молитвите ви. Искахте начин да спасите малката си сестра и все пак да останете верен на честта, която толкова много означава за вас, на клетвите, които сте дали пред своя дървен бог. — Посочи с белия си пръст. — Ето го, лорд Сняг. Спасението на Аря. Дар от Господаря на Светлината… и от мен.
Първо чу лая на момичетата, затичани към дома. Барабанният тътен на конски копита, отекващ от каменните плочи, го вдигна на крака и веригите издрънчаха. Тази между глезените му беше не повече от една стъпка дълга и скъсяваше крачката му до ситно пристъпване. Трудно беше да се движи бързо така, но правеше всичко, което му бе по силите, заподскача с дрънчене от леговището си. Рамзи Болтън се беше върнал и щеше да иска неговият Смрад да е подръка и да го обслужи.
Навън, под студеното есенно небе, ловците се изсипваха през портите. Бен Кокалите ги водеше, а момичетата джафкаха и лаеха около него. Зад него бяха Кожаря, Алин Киселия и Деймън Потанцувай за мен, с дългия му мазен бич, след тях Уолдърите, яхнали сивите жребчета, които им беше дала лейди Дъстин. Негово благородие яздеше Кръв, червен жребец с нрав като неговия. Смееше се. Това можеше да е много хубаво или много лошо, знаеше Смрад.
