— Момичето — каза тя. — Момиче в сиво, на умиращ кон. Сестра на Джон Сняг. — Коя друга можеше да е? Препускаше към него за закрила, това поне Мелисандра беше видяла ясно. — Видях я в пламъците си, но само веднъж. Трябва да спечелим доверието на лорд-командира, а единственият начин да го направим е като я спасим.
— Аз да я спася, имаш предвид? Властелина на костите? — Той се изсмя. — Никой никога не се е доверявал на Дрънчащата ризница, освен глупаци. Сняг не е глупак. Ако сестра му се нуждае от спасяване, ще прати враните си. Аз бих направил това.
— Той не е като теб. Дал е клетвите си и е решен да живее според тях. Нощният страж не взима страна. Но ти не си от Нощния страж. Можеш да направиш това, което той не може.
— Стига твоят твърдоглав лорд-командир да го разреши. Огньовете ти показаха ли къде да се намери това момиче?
— Видях вода. Дълбока, синя и неподвижна, с тънка ледена кора, стягаща се над нея. Сякаш продължава безкрайно.
— Дългото езеро. Какво още видя около това момиче?
— Хълмове. Поля. Дървета. Сърна. Камъни. Стои далече от селата. Когато може, язди в корита на малки потоци, за да отклони ловци от дирята си.
Той се намръщи.
— Това ще затрудни нещата. Идва на север, казваш. Езерото на изток или на запад беше от нея?
Мелисандра затвори очи, за да си спомни.
— На запад.
— Не идва по кралския път значи. Умно момиче. От другата страна има по-малко наблюдатели и повече укрития. Има и няколко скривалища, които сам съм използвал от време на… — Прекъсна при звука на боен рог и бързо стана. Мелисандра знаеше, че същото внезапно затишие бе настъпило из цял Черен замък, че всички мъже и момчета са се обърнали към Вала, заслушани и в очакване. Един дълъг рев на рога означаваше, че се връщат обходници, но два…
„Денят е дошъл — помисли червената жрица. — Лорд Сняг ще трябва да ме изслуша веднага.“
След като дългият скръбен зов на рога заглъхна, тишината се проточи сякаш цял час. Най-сетне дивакът я наруши.
— Само един. Обходници.
— Мъртви обходници. — Мелисандра също стана. — Иди си сложи кокалите. Ще се върна.
— Би трябвало да те придружа.
— Не бъди глупав. Щом разберат това, което ще разберат, ще кипнат от всеки дивак, който се мерне пред очите им. Стой тук, докато кръвта им се охлади.
Докато слизаше по стъпалата на Кралската кула, придружена от двама от стражите, които ѝ бе оставил Станис, срещна Деван. Момчето се качваше със закуската ѝ.
— Изчаках Хоб да извади пресните самуни от пещта, милейди. Хлябът е още горещ.
— Остави закуската в покоите ми. — Дивакът най-вероятно щеше да я изяде. — Лорд Сняг има нужда от мен, отвъд Вала. — „Все още не знае, но скоро…“
Навън бе започнал да вали лек сняг. Десетки врани се бяха струпали около портата. Лорд-командирът я беше изпреварил, придружен от Боуен Марш и двайсет копиеносци. Също тъй беше пратил десетина стрелци горе на Вала в случай, че в близките гори се крият врагове. Стражите на портата не бяха хора на кралицата, но все пак я пропуснаха.
Студено и тъмно беше под леда, в тъмния тунел, извиващ се през Вала. Морган тръгна пред нея с факел, а Мерел се задържа отзад с брадва. Двамата бяха безнадеждни пияници, но в този час на утрото бяха трезви. Хора на кралицата, поне на думи, и двамата изпитваха здравословна боязън от нея, а Мерел можеше да бъде внушителен, когато не беше пиян. Днес нямаше да ѝ трябват, но Мелисандра преднамерено държеше край себе си по двама охранители навсякъде, където ходеше. Излъчваше определено послание. „Украшенията на властта.“
Докато излязат северно от Вала, снегът вече валеше силно. Дрипава бяла пелена покриваше раздраната измъчена ивица земя, изпънала се от Вала до края на гората на духовете. Джон Сняг и черните му братя се бяха струпали около три копия на двайсетина разтега по-напред.
Копията бяха осем стъпки дълги и направени от ясен. Едното отляво беше леко извито, но другите две бяха гладки и прави. На върха на всяко имаше набучена отрязана глава. Брадите им бяха пълни с лед, а падащият сняг ги бе покрил с бели гугли. На мястото на очите зееха празни дупки, черни и кървави, зяпнали надолу в безмълвен укор.
— Кои са? — попита Мелисандра враните.
— Джак Бълвър Черния, Хол Косматия и Гарт Сиво перо — отвърна мрачно Боуен Марш. — Земята е почти замръзнала. На диваците им е отнело половината нощ, за да набият копията толкова дълбоко. Може все още да са наблизо. Да ни наблюдават. — Лорд-стюардът примижа към гората.
— Там може да има стотина — рече черният брат с киселото лице. — Хиляда може да са.
— Не — каза Джон Сняг. — Оставили са даровете си в тъмното на нощта и са избягали. — Огромното му бяло вълчище обиколи прътите, подуши, а после вдигна крак и се изпика на копието с главата на Джак Бълвър Черния. — Дух щеше да улови миризмата им, ако все още бяха там.
— Дано Ревливеца да е изгорил телата им — каза мъжът с киселото лице, Ед Скръбния. — Иначе може да дойдат да си потърсят главите.
Джон Сняг сграбчи копието с главата на Гарт Сиво перо и го изтръгна от земята.
— Смъкнете другите две — заповяда и четири врани побързаха да се подчинят.
