А нощите бяха още по-зле. Тирион и в най-добри времена спеше лошо, а сега изобщо не бяха добри. Спането най-често означаваше сънища, а в сънищата му чакаха Скърбите и един каменен крал с лицето на баща му. Това го оставяше с просешкия избор да се качи в хамака и да слуша хъркането на Джора Мормон долу, или да остане на палубата и да съзерцава морето. В безлунни нощи водата беше черна като майстерско мастило, от хоризонт до хоризонт. Тъмна, дълбока и заплашителна, красива по някакъв смразяващ начин, но щом се загледаше в нея прекалено дълго, Тирион се улавяше, че размишлява колко лесно би било да се прехвърли през планшира и да пропадне в тъмното. Едно много тихо цопване и жалката малка приказка на живота му щеше бързо да свърши. „Но ако наистина има ад и баща ми ме чака там?“
Най-хубавата част всяка вечер беше вечерята. Храната не беше особено добра, но беше обилна, тъй че сега джуджето отиде да хапне. Камбузът бе тясно и неудобно помещение с толкова нисък таван, че по-високите винаги бяха застрашени да си чукнат главите, риск, на който особено бяха изложени едрите роби войници от Огнената ръка. Колкото и да обичаше Тирион да се хили на това, бе започнал да предпочита да се храни сам. Да седи на маса, пълна с хора, които говорят на чужд език да слуша как си приказват и се шегуват, без да разбира нищо, бързо му беше омръзнало. Особено след като винаги се чудеше дали шегите и смехът не са за негова сметка.
Камбузът също така бе мястото, където се пазеха корабните книги. Капитанът се бе оказал особено книжен човек. Имаше три: сборник с морска поезия, която вървеше от лоша към по-лоша, добре оплескан с палци том за еротичните приключения на млада робиня в лисенска къща с възглавници, и четвъртият и последен том от „Житието на триарх Беличо“, прочут волантински патриот, чийто непрекъснат низ от завоевания и триумфи приключваше доста рязко, когато бил изяден от великани. Тирион ги беше изчел и трите още на третия ден в морето. След това, поради липса на други книги, бе започнал да ги препрочита. Историята на робското момиче беше най-лошо написаната, но най-увлекателната, и сега взе да прегледа точно нея, докато хапваше цвекло в масло, студена рибена яхния и сухари, които ставаха за забиване на гвоздеи.
Тъкмо четеше разказа на момичето за деня, в който тя и сестра ѝ били отвлечени от търговци на роби, когато влезе Пени.
— О — каза тя. — Мислех си… Не исках да ви притеснявам, милорд, аз…
— Не ме притесняваш. Няма да се опиташ да ме убиеш пак, надявам се.
— Не. — Тя извърна очи и се изчерви.
— В такъв случай бих се радвал на малко компания. — Тирион затвори книгата. — Ела. Седни. Яж. — Момичето оставяше повечето си храна непокътната пред вратата на каютата си. — Яхнията почти става за ядене. Рибата поне е прясна.
— Не, аз… Задавих се веднъж с рибешка кост, не мога да ям риба.
— Пийни малко вино тогава. — Напълни една чаша и я хлъзна към нея по масата. — Браво на капитана ни. По-близо е до пикня от арборското златно, но даже пикнята е по-вкусна от черния ром, дето го пият моряците. Може да ти помогне да заспиш.
Момичето не посегна към чашата.
— Благодаря, милорд, но не. — Отдръпна се. — Не бива да ви досаждам.
— Цял живот ли смяташ да бягаш? — попита Тирион, преди да се е шмугнала навън през вратата.
Това я спря. Страните ѝ се бяха изчервили и той се уплаши, че ще заплаче отново. Но тя стисна предизвикателно устни и каза:
— Вие също бягате.
— Да — призна той. — Но аз бягам
— Нямаше изобщо да трябва да бягаме, ако не бяхте вие.
„Доста кураж се искаше да ми каже това в лицето.“
— За Кралски чертог ли говориш, или за Волантис?
— За двете. — В очите ѝ лъснаха сълзи. — За всичко. Защо не можахте просто да дойдете да поиграете с нас на рицарски турнир, както поиска кралят? Нямаше да ви нараним. Какво толкова щеше да струва на милорд да се качи на кучето ни и да язди, и да мушка, за да зарадва момчето? Беше
— Щяха да ми се посмеят — повтори Тирион. „Вместо това ги накарах да се смеят на Джоф. А не беше ли това хубава шега?“
— Брат ми казваше, че е хубаво да разсмиваш хората.
— Съжалявам за брат ти. — Тирион ѝ беше казал същото преди, още във Волантис, но тя бе толкова потънала в скръбта си, че едва ли го беше чула.
Сега го чу.
