— Съжалявате? Вие съжалявате? — Устната ѝ трепереше, бузите ѝ бяха мокри, очите ѝ — две дупки в червени кръгове. — Същата нощ напуснахме Кралски чертог. Брат ми каза, че така ще е най-добре, преди някой да се запита дали имаме някакво съучастие в смъртта на краля и да решат да ни измъчват, за да разберат. Първо отидохме в Тирош. Брат ми помисли, че ще е достатъчно далече, но не беше. Познавахме един жонгльор там. От много години жонглираше всеки ден до Фонтана на Пияния бог. Беше стар, тъй че ръцете му не бяха толкова ловки като някога и понякога изпускаше топките и ги гонеше по площада, но тирошите все пак се смееха и му подхвърляха монети. Но една сутрин чухме, че са намерили тялото му при храма на Триос. Триос има три глави и има една негова голяма статуя до вратите на храма. Старият беше разсечен на три части и напъхан в тройната уста на Триос. Само че когато зашиха отново частите, главата му я нямаше.
— Дар за милата ми сестра. Бил е поредното джудже.
— Малък човек, да. Като вас и Опо. Грош. И за жонгльора ли съжалявате?
— Изобщо не знаех за съществуването на жонгльора ти до този момент… но да, съжалявам, че е умрял.
— Умря заради вас. Кръвта му е на вашите ръце.
Обвинението го ужили, дошло толкова бързо след думите на Джора Мормон.
— Кръвта му е на ръцете на сестра ми и на ръцете на зверовете, които са го убили. Моите ръце… — Тирион ги завъртя, огледа ги, сви ги в юмруци. — Ръцете ми са покрити със стара кръв, да. Наречи ме родоубиец и няма да сбъркаш. Кралеубиец, за това също ще отговарям. Убивал съм майки, бащи, племенници, любовници, мъже и жени, крале и курви. Един певец ме ядоса веднъж, тъй че го сготвих на яхния това копеле. Но никога не съм убивал жонгльор, нито джудже, и не нося вина за станалото с проклетия ти брат.
Пени вдигна чашата вино, която ѝ бе напълнил, и я хвърли в лицето му. „Също като милата ми сестра.“ Чу как се затръшна вратата на камбуза, но така и не я видя, когато излезе. Очите му смъдяха и светът се бе замъглил. „Толкова със сприятеляването с нея.“
Тирион Ланистър нямаше голям опит с други джуджета. Лорд баща му не обичаше да му се напомня за недъга на сина му и глумците, които имаха дребосъци в трупите си, скоро се научиха да стоят настрана от Ланиспорт и Скалата на Кастърли, за да не си навлекат неприязънта му. Като поотрасна, Тирион чу за джудже жонгльор в замъка на дорнския лорд Фоулър, за джудже майстер на служба на Пръстите и за женско джудже сред мълчаливите сестри, но никога не бе изпитвал и най-малка потребност да ги търси. По-недостоверни приказки също стигнаха до ушите му, за джудже вещица, която обитавала някакъв хълм в Речните земи, и за джудже курва в Кралски чертог, прочута с това, че се сношавала с кучета. Милата му сестра му беше казала за последната и дори предложи да му намери разгонена кучка, ако искал да пробва. Когато я попита вежливо себе си ли има предвид, Церсей лисна чаша вино в лицето му. „Онова беше червено, доколкото помня, а това е златисто.“ Тирион отри лицето си с ръкав. Очите още го сърбяха.
Повече не видя Пени до деня на бурята.
Заранта соленият въздух беше затаен и натежал, но небето на запад бе огненочервено, прошарено с ниски облаци, блеснали ярко като пурпура на Ланистър. Моряци тичаха насам-натам и блъскаха капаци, опъваха въжета, разчистваха палуби и връзваха всичко, което още не беше вързано.
— Лош вятър идва — предупреди го един. — Не-Нос трябва слезе долу.
Тирион помнеше бурята, която бе изтърпял, докато прехвърляше Тясното море, как подът бе подскачал под краката му, грозното пращене на кораба, вкуса на вино и повръщано.
— Не-Нос ще остане тук горе.
Ако боговете го искаха, предпочиташе да умре от удавяне, вместо от задавяне в собствения си бълвоч. Над тях платното на кога бавно се раздвижи, като козината на някакъв огромен звяр, пробудил се от дълъг сън, и после изведнъж изплющя и се изду.
Ветровете подгониха кога пред себе си, далече от избрания курс. Зад тях черни облаци се струпаха един връз друг на фона на кървавочервено небе. До средата на утрото вече виждаха блясъка на мълнии на запад, последван от далечен грохот. Морето стана по-гневно и тъмни вълни се заиздигаха и заблъскаха корпуса на „Вмирисаният стюард“. Някъде тогава екипажът започна да смъква платното. Тирион беше долу на средната палуба, тъй че се качи на бака и се сви долу, наслаждаваше се на пердашещия по лицето му студен дъжд. Когът подскачаше по-ужасно от всеки кон, който бе яздил, надигаше се с всяка вълна, после се хлъзгаше надолу и го разтърсваше до кости. Въпреки това беше по-добре тук, където можеше да гледа, отколкото долу, в душната каюта.
Докато бурята премине, дойде вечерта и Тирион Ланистър бе прогизнал до долните си дрехи, но все пак се чувстваше някак въодушевен… и още повече след това, когато намери Джора Мормон пиян сред локва повърнато в каютата.
