След вечеря джуджето се задържа в камбуза. Отпразнува оцеляването си с няколко глътки черен като катран ром с корабния готвач, едър и мазен волантински дебелак, който говореше само една дума на Общата реч („ебане“), но играеше разпалено киваси, особено пиян. Тази нощ играха три игри. Тирион спечели първата и загуби другите две. След това реши, че му стига, и се замъкна обратно на палубата да прочисти главата си и от ром, и от слонове.
Завари Пени на бака, където толкова често беше намирал сир Джора — стоеше при перилото до грозната полуизгнила дървена статуя и гледаше над мастиленотъмното море. Отзад изглеждаше малка и крехка като дете.
Тирион си помисли, че ще е по-добре да не я безпокои, но се оказа късно. Беше го чула.
— Хюгор Хълма.
— Ако ти харесва. — „И двамата знаем истината.“ — Извинявай, че се натрапих. Ще се оттегля.
— Не. — Лицето ѝ беше бледо и тъжно, но като че ли не беше плакала. — И аз съжалявам. За виното. Не ти уби брат ми, нито горкия старец в Тирош.
— Изиграх роля, макар и не по свой избор.
— Толкова ми липсва. Брат ми. Аз…
— Разбирам. — Неволно помисли за Джайм. „Смятай се за щастлива. Брат ти умря, преди да е успял да те предаде.“
— Мислех, че искам да умра — промълви тя, — но днес, когато дойде бурята и си помислих, че корабът може да потъне…
— Разбра, че все пак искаш да живееш. — „И аз съм стигал дотам. Още нещо общо помежду ни.“
Зъбите ѝ бяха криви, което я правеше плаха с усмивките, но сега се усмихна.
— Наистина ли си сготвил певец на яхния?
— Кой, аз? Не. Не готвя.
Пени се изкикоти точно като милото младо момиче, каквото беше… на седемнайсет, осемнайсет? Не повече от деветнайсет.
— Какво направи този певец?
— Написа песен за мен. — „Че беше му съкровище безценно, тя беше негов срам и благослов. Че колко струват замък и една верига пред женската целувка и любов.“ Странно, колко бързо се върнаха думите. Може би никога не го бяха напускали. „Че златните ръце са винаги студени, но, ах, как топлят женските ръце.“
— Сигурно е била много лоша песен.
— Не чак. Не беше чак „Дъждовете над Кастамир“, но някои части бяха… е…
— Ще ми я изпееш ли?
Той се засмя.
— О, не. Не
— Майка ми често ни пееше, когато бяхме деца. Брат ми и аз. Винаги казваше, че не е важно какъв е гласът ти, стига да обичаш песента.
— Тя беше ли…?
— … малък човек? Не, но баща ни беше. Неговият баща го продал на търговец на роби, когато бил на три, но станал толкова прочут глумец, че откупил свободата си. Пътуваше из всичките Свободни градове, и във Вестерос също. В Староград го наричаха Хоп-Бобче.
„Как иначе.“ Тирион се постара да не трепне.
— Той умря — продължи Пени. — Мама също. Опо… беше последният ми близък, а вече и него го няма. — Извърна глава и се загледа над морето. — Какво ще правя сега? Къде да отида? Нямам никакъв занаят, само представлението с турнира, а за това трябват двама.
„Не — помисли Тирион. — Не, момиче. Не искай това от мен. Не си го и помисляй.“
— Намери си някое сираче като теб — посъветва я той.
Пени като че ли не го чу.
— Да играем мушканията беше идея на баща ми. Той дори обучи първото прасе, но после много се разболя и не можеше да го язди, тъй че Опо зае мястото му. Аз винаги яздех кучето. Веднъж играхме за Морския господар на Браавос и той толкова се смя, че ни подари… големи подаръци.
— Там ли ви намери сестра ми? В Браавос?
— Сестра ти? — Момичето се обърка.
— Кралица Церсей.
Пени поклати глава.
— Тя никога… един мъж дойде при нас, в Пентос. Озмунд. Не, Осуалд. Нещо такова. Опо се срещна с него, не аз. Опо уговори всичко. Брат ми винаги знаеше какво трябва да направим, къде да отидем след това.
— В Мийрийн отиваме след това.
Тя го погледна озадачено.
— Карт искаш да кажеш. Пътуваме за Карт, през Нови Гхиз.
— Пътуваме за Мийрийн. Ще яздиш кучето си пред драконовата кралица и ще си заминеш със злато, колкото ти е теглото. Тъй че почни да ядеш повече, да си хубава и пълничка, когато се биеш пред нейно величество.
Пени не се усмихна.
— Сама мога само да яздя в кръг. А дори кралицата да се разсмее, къде ще отида след това? Никога не оставам дълго на едно място. Първия път като ни видят, се смеят и смеят, но на четвъртия или петия знаят какво ще направим. Тогава спират да се смеят и трябва да отидем на ново място. Повечето пари ги правим в големите градове, но винаги най-много ми харесваха малките градчета. В такива места хората нямат сребро, но ни хранят на масите си, а децата вървят след нас навсякъде.
„Защото никога не са виждали джудже в жалките си пикливи градчета — помисли Тирион. — Проклетите хлапета ще тръгнат и след двуглава коза, ако се появи такава. Докато блеенето ѝ не им омръзне и не я заколят за вечеря.“ Но нямаше желание да я разплаква отново, тъй че каза:
— Денерис има добро сърце и щедър нрав. — Това имаше нужда да чуе. — Ще намери място за теб в двора си, не се съмнявам. Безопасно място, далече от ръцете на сестра ми.
Пени се извърна към него.
— И ти също ще си там.
„Освен ако Денерис не реши, че ѝ трябва малко ланистърска кръв, да изплати таргариенската кръв, пролята от брат ми.“
— Ще съм.
