Сякаш беше тъжна, като го каза, а това натъжи и Бран. Едва по-късно си помисли: „Хората нямаше да са тъжни. Хората щяха да са гневни. Хората щяха да мразят и да се заклеват в кърваво отмъщение. Певците пеят тъжни песни, докато хората се бият и убиват.“
Един ден Мийра и Джойен решиха да идат да видят реката, въпреки предупрежденията на Листо.
— И аз искам да дойда — каза Бран.
Мийра го изгледа тъжно. Реката беше шестстотин стъпки надолу, по стръмни склонове и криволичещи проходи, обясни тя, а последната част изискваше спускане с въже.
— Ходор изобщо не би могъл да се спусне с теб на гърба. Съжалявам, Бран.
Бран помнеше време, когато никой не можеше да се катери толкова добре като него, дори Роб или Джон. Искаше му се отчасти да им извика, че го оставят сам, а в същото време му се доплака. Но беше почти пораснал мъж, тъй че си замълча. Но след като тръгнаха, се пъхна в кожата на Ходор и ги последва.
Голямото конярче вече не се бореше с него като първия път, в езерната кула по време на бурята. Като куче, от което са избили с камшика всякаква съпротива, Ходор се свиваше и криеше всеки път, щом Бран се пресегнеше към него. Скривалището му беше някъде дълбоко в него, дупка, където дори Бран не можеше да го докосне. „Никой не иска да те нарани, Ходор — каза той безмълвно на момчето-мъж, чиято плът беше взел. — Искам просто отново да съм силен за малко. Ще ти я върна, както правя винаги.“
Никой изобщо не разбираше, когато облечеше кожата на Ходор. Бран трябваше само да се усмихва, да прави каквото му кажат и да мърмори „Ходор“ от време на време, и можеше да следва Мийра и Джойен, да се хили щастливо, без никой да заподозре, че всъщност е той. Често се мъкнеше след тях, все едно дали го искаха, или не. Накрая Тръстиките бяха благодарни, че дойде. Джойен се спусна по въжето съвсем лесно, но след като Мийра улови сляпа бяла риба с жабарското си копие и стана време да се катерят обратно, ръцете му започнаха да треперят, тъй че се наложи да вържат въжето около него и да оставят Ходор да го издърпа.
— Ходор — пъшкаше той всеки път, щом дръпнеше. — Ходор, ходор, ходор.
Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Лято изрови отсечена ръка, черна и покрита със скреж, пръстите ѝ се отваряха и затваряха, докато се издърпваше сама през замръзналия сняг. Все още имаше достатъчно месо да напълни празния му корем, а след това разпука костите на ръката за мозъка. Чак тогава ръката си спомни, че е мъртва.
Като вълк Бран ядеше с Лято и глутницата му. Като гарван летеше с ятото, кръжеше около хълма по залез и гледаше за врагове, усещаше ледения допир на въздуха. Като Ходор проучваше пещерите. Намери камери пълни с кости, шахти, спускащи се дълбоко в земята, място, където скелети на гигантски прилепи висяха с главите надолу от тавана. Дори мина по тънкия каменен мост, извит над пропастта, и откри още проходи и камери от другата страна. Една беше пълна с певци, седнали като Бриндън в гнезда от корени на язово дърво, преплетени под, през и около телата им. Повечето му приличаха на мъртви, но щом минеше пред тях, очите им се отваряха и проследяваха светлината на факлата му, а един от тях отвори и затвори сбръчканата си уста, сякаш се опитваше да проговори.
— Ходор — каза му Бран и усети как истинският Ходор се размърда в дупката си.
Седнал на трона си от корени в голямата пещера, полутруп и полудърво, лорд Бриндън приличаше не толкова на човек, колкото на ужасна статуя, направена от криво дърво, стара кост и гнила вълна. Единственото, което изглеждаше живо в бялата развалина на лицето му, бе едно червено око, тлеещо като последния въглен в угаснал огън, обкръжено от извити корени и ивици сбръчкана бяла кожа, провиснали от пожълтял скелет.
Гледката все още плашеше Бран: корените на язовото дърво, плъзнали като змии навън и навътре в изсъхналата му плът, гъбите, изникнали от страните му, белият дървен червей, израснал от дупката на едното му някогашно око. В тъмното можеше да се преструва, че му шепне триоката врана, а не някакъв зловещ говорещ труп.
„Един ден ще съм като него.“ Тази мисъл го ужаси. Не стига, че беше сакат, с безполезни крака. Нима беше обречен да загуби и останалото, да прекара останалите си години с язово дърво, израснало в него и през него? Лорд Бриндън извличаше живота си от дървото, каза им Листо. Не ядеше, не пиеше. Спеше, сънуваше, гледаше. „Щях да стана рицар — припомни си Бран. — Тичах, катерех се и се биех.“ Сякаш беше преди хиляда години.
Какво беше сега? Само Бран сакатото момче, Брандън от дома Старк, принц на изгубено кралство, лорд на изгорен замък, наследник на развалини. Беше си мислил, че триоката врана ще се окаже чародей, мъдър стар вълшебник, който може да му изцери краката, но онова беше някаква глупава детска мечта. „Твърде стар съм за такива фантазии — каза си. — Хиляда очи, сто кожи, мъдрост дълбока като корените на древни дървеса.“ Беше толкова добре, колкото да си рицар. „Почти толкова поне.“
