Луната бе черна дупка в небето. Извън пещерата светът продължаваше. Извън пещерата слънцето изгряваше и залязваше, луната се обръщаше, студеният вятър виеше. Под хълма Джойен Тръстиката ставаше все по-мрачен и самотен, за жалост на сестра му. Тя често сядаше до малкия огън с Бран, говореше за всичко и за нищо, потупваше Лято, заспал между тях, докато брат ѝ скиташе сам из пещерите. Джойен дори бе започнал да се катери до устието на пещерата, когато денят беше светъл. Стоеше там с часове, гледаше над горите, загърнат в кожи, и трепереше.
— Иска да се върне у дома — каза Мийра на Бран. — Няма дори да се опита да се бори със съдбата си. Казва, че зелените сънища не лъжат.
— Той е храбър — отвърна Бран. „Човек може да е храбър само когато го е страх“, беше му казал веднъж татко му, отдавна, в деня, когато намериха вълчищата кутрета в летните снегове. Още помнеше.
— Той е глупав — каза Мийра. — Надявах се, че щом намерим твоята триока врана… сега се чудя защо изобщо дойдохме.
„Заради мен“, помисли Бран.
— Зелените му сънища.
— Зелените му сънища. — В гласа ѝ имаше горчивина.
— Ходор — каза Ходор.
Мийра започна да плаче.
Тогава Бран съжали, че е сакат.
— Не плачи — каза ѝ.
Искаше да я прегърне, както майка му го прегръщаше в Зимен хребет, щом се удареше. Беше толкова близо, само на няколко стъпки от него, а толкова далече, че можеше да са сто левги. За да я докосне, трябваше да изпълзи на ръце по земята. Подът беше груб и неравен и щеше да е бавно пълзене, с много вдлъбнатини и грапавини. „Бих могъл да вляза в кожата на Ходор — каза си. — Ходор би могъл да я подържи и да я потупа по гърба.“ Тази мисъл го накара да се почувства странно, но още мислеше за това, когато Мийра скочи и хукна в тъмните тунели. Чу как заглъхнаха стъпките ѝ. После останаха само гласовете на певците.
Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Дните се нижеха един след друг, всеки — по-къс от предишния. Нощите ставаха по-дълги. Слънчева светлина вече не стигаше до пещерите под хълма. Лунна светлина вече не докосваше каменните зали. Дори звездите бяха чужди тук. Тези неща бяха за света горе, където времето тичаше в железните си кръгове, от ден до нощ и до ден, и до нощ, и до ден.
— Време е — каза лорд Бриндън.
Ледени пръсти пробягаха по гърба на Бран, като чу гласа му.
— Време за какво?
— За следващата стъпка. Да минеш отвъд превъплъщението и да научиш какво означава да си зеленозрящ.
— Дърветата ще го научат — каза Листо. Махна с ръка и друга от певците пристъпи тихо напред, белокосата, която Мийра бе нарекла Снежни кичури. Държеше купа от язово дърво, изваяна с десетина лица като тези, които носеха дърветата на сърцето. Вътре имаше бяла паста, гъста и тежка, с тъмночервени жилки из нея. — Трябва да изядеш това — каза Листо. Подаде дървена лъжица на Бран.
Момчето погледна купата колебливо.
— Какво е това?
— Паста от семена на язово дърво.
Нещо във вида ѝ го накара да се почувства зле. Червените жилки бяха само мъзга от язово дърво, предположи Бран, но на светлината на факлите приличаше забележително на кръв. Топна лъжицата в гъстата каша, но се поколеба.
— Това ще ме направи ли зеленозрящ?
— Кръвта ти те прави зеленозрящ — каза лорд Бриндън. — Това ще помогне да се съживят дарбите ти и ще те венчае за дърветата.
Бран не искаше да е женен за дърво… но кой друг щеше да се венчае за сакато момче като него? „Хиляда очи, сто кожи, мъдрост дълбока като корените на древни дървеса. Зеленозрящ.“
Започна да яде.
Пастата беше горчива, макар и не толкова горчива като паста от жълъди. Първата лъжица бе най-трудна за гълтане. За малко не я повърна. Втората беше по-добра на вкус. Третата беше почти сладка. Останалото изгреба нетърпеливо. Защо си бе помислил, че е горчива? Имаше вкус на мед, на току-що нападал сняг, на пипер и канела, и на последната целувка на майка му. Празната купа се изплъзна от пръстите му и изтропа на пода на пещерата.
— Не се чувствам по-различно. Какво става после?
Листо докосна ръката му.
— Дърветата ще те научат. Дърветата помнят.
Вдигна ръка, а другите певци тръгнаха из пещерата и започнаха да гасят факлите една по една. Тъмнината се сгъсти и пропълзя към тях.
— Затвори очи — каза триоката врана. — Излез от кожата си, както правиш, когато искаш да се слееш с Лято. Но този път влез в корените. Проследи ги през земята, към дърветата на хълма, и ми кажи какво виждаш.
Бран затвори очи и се измъкна от кожата си. „В корените. В язовото дърво. Стани дърво.“ За миг успя да зърне пещерата в черната ѝ мантия и чу шума на реката, забързана долу.
А после изведнъж се озова отново у дома.
Лорд Едард Старк седеше на една скала до дълбокото черно езерце в гората на боговете, белите корени на дървото на сърцето се извиваха около него като чворести ръце на старец. Големият меч Лед лежеше на скута на лорд Едард и той почистваше лезвието с намаслено парче плат.
—
Баща му вдигна очи.
— Кой е там? — попита и се извърна…
