Танц с дракони полностью

Останалото от думите на баща му се заглуши от внезапно потрепване на дърво в дърво. Едард Старк се стопи като мъгла в утринно слънце. Сега две деца подскачаха из гората на боговете, викаха си едно на друго и се дуелираха с откършени клони. Момичето беше по-голямо и по-високо. „Аря!“, помисли с копнеж Бран, докато гледаше как скочи на една скала и посече към момчето. Но това не можеше да е вярно. Ако момичето беше Аря, момчето трябваше да е самият Бран, а той никога не беше носил косата си толкова дълга. „А Аря никога не ме биеше, когато си играехме на мечове, както онова момиче го бие.“ Перна момчето по бедрото толкова силно, че кракът му поддаде и то падна в езерцето, започна да пляска и да вика.

— Млъкни, глупчо — каза момичето и захвърли клона. — Това е само вода. Искаш ли баба Нан да чуе и да изтича да каже на татко? — Коленичи и задърпа брат си от водата, но преди да е излязъл, двамата вече ги нямаше.

След това образите започнаха да идват все по-бързо и по-бързо и Бран се почувства объркан и замаян. Повече не видя татко си, нито момичето, което приличаше на Аря, но от черното езеро излезе жена, натежала с дете, гола и мокра. Коленичи пред дървото и замоли старите богове за син, който да отмъсти за нея. След това се появи момиче с кафява коса, тънко като копие, което се повдигна на пръсти, за да целуне по устните млад рицар, висок като Ходор. Тъмноок младеж, блед и настръхнал, отряза три клонки от язовото дърво и ги одяла в стрели. Самото дърво се свиваше, ставаше все по-малко с всяко видение, а по-дребните дървета наоколо се смаляваха до фиданки и изчезваха, заменени от други дървета, които на свой ред се смаляваха и изчезваха. А лордовете, които вече виждаше Бран, бяха високи и сурови мъже, в кожи и ризници. Някои бяха с лица, които помнеше от статуите в криптите, но изчезваха преди да е успял да се сети за имената им.

След това пред очите му брадат мъж смъкна някакъв пленник на колене пред дървото на сърцето. Белокоса жена пристъпи към тях през пряспа тъмночервени листа, с бронзов сърп в ръка.

— Не — каза Бран, — не, недей. — Но не можеха да го чуят, както баща му не го беше чул. Жената сграбчи пленника за косата, опря сърпа до гърлото му и посече. А през мъглата на столетията сакатото момче можеше само да гледа как краката на мъжа затупаха по земята… но докато животът изтичаше от него на червена вълна, Брандън Старк усети вкуса на кръвта.

Слънцето проби някъде към обед, след седем дни тъмно небе и снежни виелици. Някои от преспите бяха по-високи от човешки бой, но стюардите бяха изривали през целия ден и пътеките бяха толкова чисти, колкото трябваше. По Вала блещукаха отражения, всяка цепнатина и пукнатина проблясваше светло синкава.

На седемстотин стъпки горе Джон Сняг стоеше загледан към омагьосаната гора. Северен вятър изви на вихрушка през дърветата долу и развя бели облаци снежни кристали от най-високите клони, като ледени знамена. Иначе нищо не се движеше. „Никакъв признак на живот.“ Това не беше съвсем успокоително. Не от живото се страхуваше. Но все пак…

„Слънцето се показа. Снегът спря. Може да е един лунен кръг, преди да имаме друг толкова добър шанс. Може да е сезон.“

— Кажи на Емет да събере новобранците си — обърна се той към Ед Скръбния. — Ще ни трябва ескорт. Десет обходника, въоръжени с драконово стъкло. Искам ги готови за тръгване след час.

— Да, милорд. А ще командва?

— Аз.

Устната на Ед се кривна надолу повече от обичайното.

— Някой може да рече, че ще е по-добре лорд-командирът да си остане на сигурно и топло южно от Вала. Не че аз лично бих го казал, но някой би могъл.

Джон се усмихна.

— Някой по-добре да не го казва в мое присъствие.

Наметалото на Ед заплющя шумно от внезапния порив на вятъра.

— Най-добре да слизаме, милорд. Вятърът току-виж ни избутал от Вала, а така и не хванах цаката на летенето.

Качиха се в клетката на макарата, за да слязат. Вятърът се усилваше, студен като дъха на леден дракон в приказките, които разказваше баба Нан, когато Джон беше момче. Тежката клетка се люшкаше. От време на време се остъргваше във Вала и мяташе дъжд от ледени кристалчета, които блещукаха на слънчевата светлина като парчета счупено стъкло.

„Стъкло — разсъди Джон. — Би могло да е от полза тук. Черен замък има нужда от стъклени градини, като онези в Зимен хребет. Бихме могли да гледаме зеленчуци и в най-лютата зима.“ Най-доброто стъкло идваше от Мир, но добра прозрачна плоча струваше теглото си в подправки, а зелено и жълто стъкло нямаше да върши толкова добра работа. „Злато ни трябва. С достатъчно пари бихме могли да купим чираци стъклари в Мир, да ги докараме на север, да им предложим свобода, за да научат на изкуството си някои от новобранците ни.“ Така щеше да стане. „Ако имахме златото. Но го нямаме.“

В подножието на Вала Дух се търкаляше в една пряспа. Голямото бяло вълчище като че ли обичаше пресния сняг. Щом видя Джон, скочи на крака и се отърси.

— Ще ходи ли с вас? — попита Ед Скръбния.

— Да.

— Умен вълк е той. А аз?

— Ти не.