Танц с дракони полностью

… а Бран, уплашен, се дръпна назад. Баща му, черното езеро и гората на боговете се стопиха и изчезнаха и той отново беше в пещерата, белите гъсти корени на язовото дърво бяха обгърнали крайниците му, както майка прегръща дете. Факла лумна и оживя пред него.

— Разкажи ни какво видя. — Отдалече Листо приличаше почти на дете, не по-голяма от Бран или някоя от сестрите му, но отблизо изглеждаше много по-стара. Твърдеше, че е видяла двеста години.

Гърлото на Бран беше пресъхнало. Той преглътна.

— Зимен хребет. Върнах се в Зимен хребет. Видях татко си. Той не е мъртъв, не е, видях го, в Зимен хребет е, още е жив.

— Не — каза Листо. — Няма го, момче. Не се опитвай да го връщаш от смъртта.

— Видях го. — Бран усети грапаво дърво, притиснато до едната му буза. — Почистваше Лед.

— Видя каквото пожела да видиш. Сърцето ти копнее за баща ти и за дома, затова си го видял.

— Човек трябва да знае как да гледа, преди да може да се надява да види — каза лорд Бриндън. — Онова, което видя, бяха сенки от минали дни, Бран. Ти гледаше през очите на дървото на сърцето във вашата гора на боговете. Времето е различно за едно дърво от това на човек. Слънце, пръст и вода, това са нещата, от които разбира язовото дърво, не дни, години и столетия. За хората времето е река. Пленени сме от течението ѝ и то ни подмята от минало към днешно, все в една и съща посока. Животът на дърветата е различен. Те пускат корени, растат и умират на едно място и онази река не ги движи. Дъбът е жълъдът, жълъдът е дъбът. А язовото дърво… хиляда човешки години са миг за едно язово дърво и през такива порти ти и аз можем да се взрем в миналото.

— Но той ме чу — каза Бран.

— Той чу шепот на вятъра, шумолене в листата. Не можеш да му проговориш, колкото и да се опитваш. Знам. И аз имам своите призраци, Бран. Брат, когото обичах, брат, когото мразех, жена, която желаех. През дърветата все още ги виждам, но никоя моя дума не може да ги достигне. Миналото остава минало. Можем да се учим от него, но не можем да го променим.

— Ще видя ли отново татко?

— Щом овладееш дарбите си, ще можеш да гледаш накъдето поискаш и да виждаш каквото дърветата са видели, било то вчерашния ден или предната година, или преди хиляда века. Хората живеят своя живот пленени във вечно настояще, между мъглите на спомена и морето от сянка, това е всичко, което знаем за бъдните дни. Някои мушици живеят целия си живот за един ден, но за тях този кратък промеждутък време трябва да изглежда дълъг като години и десетилетия за нас. Дъб може да живее триста години, секвоя три хиляди. Язово дърво ще живее вечно, ако бъде оставено. За тях сезоните отминават в едно изпърхване на крило на мушица и минало, настояще и бъдеще са едно. Нито взорът ти ще е ограничен до твоето дърво на боговете. Певците изваяха очи в своите дървета на сърцето, за да ги пробудят, и те са първите очи, които нов зеленозрящ се научава да използва… но след време ще виждаш отвъд самите дървета.

— Кога? — поиска да разбере Бран.

— След година или три, или десет. Не съм съзрял това. Ще дойде с времето, обещавам ти. Но вече съм уморен, а дърветата ме зоват. Ще продължим утре.

Ходор отнесе Бран в спалнята му, като мърмореше тихо: „Ходор“. Листо вървеше пред тях с факла. Беше се надявал, че Мийра и Джойен ще са там, за да може да им каже какво е видял, но малкото им кътче в скалата бе студено и празно. Ходор постави леко Бран на леглото му, зави го с кожи и запали огън. „Хиляда очи, сто кожи, мъдрост дълбока като корените на древни дървеса.“

Загледан в пламъците, Бран реши да остане буден, докато се върне Мийра. Джойен нямаше да е щастлив, но Мийра щеше да се радва за него. Не помнеше да е затварял очи.

… но след това някак отново се беше върнал в Зимен хребет, в гората на боговете, и гледаше татко си. Лорд Едард изглеждаше много по-млад този път. Косата му бе кафява, без бял косъм в нея, главата му наведена.

— … нека отраснат близки като братя, само с обич между тях — молеше се, — и нека милейди съпругата ми намери сили в сърцето си да прости…

— Татко. — Гласът на Бран бе шепот във вятъра, шумолене в листата. — Татко, аз съм. Бран. Брандън.

Едард Старк вдигна глава и дълго гледа язовото дърво, намръщен, но не проговори. „Не може да ме види“, осъзна Бран отчаян. Искаше да се пресегне и да го пипне, но можеше само да гледа и слуша. „Аз съм в дървото. Аз съм в дървото на сърцето, гледам през червените му очи, но язовото дърво не може да говори, тъй че и аз не мога.“

Едард Старк продължи молитвата си. Бран усети как очите му се напълниха със сълзи. Но негови ли бяха сълзите, или на язовото дърво? „Ако заплача, и дървото ли ще заплаче?“