— Дума на врана. — Жената придърпа детето до себе си. — Но кой да ни каже, че можеш да я спазиш? Кой си ти?
— Лорд-командир на Нощния страж и син на Едард Старк от Зимен хребет. — Джон се обърна към Том Ечемиченото зърно. — Кажи на Рори и Пейт да доведат конете. Не смятам да оставаме тук нито миг повече от необходимото.
— Както кажете, милорд.
Остана последното, преди да могат да си тръгнат: това, за което бяха дошли. Емет Железния повика подопечните си да излязат напред и докато останалите от отряда гледаха от почтително разстояние, те коленичиха пред язовите дървета. Последната дневна светлина вече си бе отишла. Грееха само звездите горе и гаснещият огън в средата на поляната хвърляше смътно червено сияние.
С черните си качулки и дебели черни наметала шестимата бяха като изваяни от сянка. Гласовете им се извисиха заедно, тихи в необятната нощ.
— Нощта се сбира и започва моят страж — казаха, както хиляди го бяха казвали преди тях. Гласът на Сатена бе сладък като песен, на Коня — дрезгав и колеблив, на Арон — тънко развълнувано писукане. — И няма той да свърши до смъртта ми.
„Дано тази смърт да не дойде скоро.“ Джон Сняг се смъкна на коляно в снега. „Богове на бащите ми, защитете тези мъже. И Аря също, малката ми сестра, където и да е тя. Моля ви, нека Манс я намери и я доведе невредима при мен.“
— Аз няма да имам жена, земи не ще владея, след себе си деца не ще оставя — заклеваха се новите с гласове, отекващи през години и векове. — Няма да нося корони и слава няма да печеля. Аз ще живея и ще умра на своя пост.
„Богове на леса, дайте ми силата да сторя същото — молеше се безмълвно Джон Сняг. — Дайте ми мъдростта да видя какво трябва да се направи и куража да го направя.“
— Аз съм мечът в тъмното — казаха шестимата, а на Джон му се стори, че гласовете им се промениха, станаха по-силни, по-уверени. — Аз съм бдящият на стените. Аз съм огънят, горящ срещу студа, светлината, носеща утрото, рогът, събуждащ спящите, щитът, който пази човешките владения.
„Щитът, който пази човешките владения.“ Дух зарови муцуна в рамото му и Джон го прегърна. Можеше да надуши миризмата на непраните бричове на Коня, сладкия аромат на Сатена, втрит в брадата му, резкия мирис на страх и надмогващия всичко мускусен лъх на великана. Можеше да чуе тупането на собственото си сърце. Когато погледна над поляната към жената с детето ѝ, двамата сивобради, мъжа от Роговата стъпка със сакатите му ходила, видя само хора.
— Обричам своя живот и честта си на Нощния страж, за тази нощ и всички нощи, които идат.
Джон Сняг първи се вдигна на крака.
— Станете сега като мъже на Нощния страж. — Подаде ръка на Коня и го дръпна.
Вятърът се усилваше. Време беше да тръгват.
Пътят обратно им отне много повече време, отколкото до свещената горичка. Въпреки огромните си дълги крака великанът се движеше тромаво и все се спираше, за да смъкне снега от ниските клони с чука си. Жената яздеше с Рори, синът ѝ с Том Ечемиченото зърно, а старците с Коня и Сатена. Мъжът от Денн обаче се плашеше от конете и предпочете да куцука след тях, въпреки раните си. Роговата стъпка не можеше да седне на седло и се наложи да го вържат на гърба на един кон като чувал зърно. Също и пребледнялата старица с изтънелите като пръчки ръце и крака, която не можаха да събудят.
Същото направиха и с двата трупа, за изумление на Емет Железния.
— Само ще ни забавят, милорд — каза той на Джон. — По-добре да ги накълцаме и да ги изгорим.
— Не — отвърна Джон. — Вземете ги. Ще ги използвам.
Нямаше луна, която да ги води към дома, и само понякога се мяркаха бледи звезди. Светът беше черен и бял, и затихнал. Дълго, бавно, безкрайно пътуване. Снегът се впиваше в ботушите и бричовете им, а вятърът разтърсваше боровете, дърпаше наметалата им. Джон зърна червения скитник горе, гледаше ги през голите клони на огромните дървеса, докато си проправяха път долу. Крадеца, наричаше го свободният народ. Най-доброто време за крадене на жена бе, когато Крадеца е в Лунната дева, беше го уверявала Игрит. Така и не бе споменала кое е най-доброто време за крадене на великан. „Или на мъртъвци.“
Видяха Вала малко преди разсъмване.
Стражеви рог ги поздрави, щом се приближиха. Прозвуча от високото като вик на огромна птица, дълъг единичен зов, означаващ „връщащ се обход“. Големия Лидъл вдигна бойния си рог и се отзова. При портата трябваше да изчакат малко, докато Ед Толет Скръбния се появи, за да издърпа лостовете и да отвори железните решетки. Като видя опърпаната група диваци, Ед присви устни и изгледа продължително великана.
— Май ще трябва малко масло да го хлъзнем тоя през тунела, милорд. Да пратя ли някой до склада?
— А, мисля, че ще се провре. Без масло.
И успя… на четири крака, пълзешком. „Голямо момче е този. Четиринайсет стъпки най-малко. По-голям е и от Маг Могъщия.“ Маг беше умрял под същия този лед, в битка на живот и смърт с Донал Ноя. „Добър мъж. Стражът загуби твърде много добри мъже.“ Джон дръпна Кожите настрана.
