— Кулата на Хардин. — От шестдесет и тримата, върнали се с него от Къртичиното, деветнайсет бяха жени и момичета. Джон ги беше приютил в същата изоставена кула, където беше спал някога, докато беше нов на Вала. Дванайсет бяха жени на копието, повече от годни да защитят и себе си, и по-младите момичета от нежеланите ухажвания на черни братя. Някой от мъжете, които те бяха прогонили, беше дал на кулата на Хардин това ново оскърбително име. Джон нямаше да търпи подигравката. — Трима пияни глупаци сбъркали кулата на Хардин с бардак, нищо повече. Сега са в ледените килии и размишляват над грешката си.
Емет Железния направи гримаса.
— Мъжете са мъже, клетвите са думи, а думите са вятър. Трябва да сложите стражи около жените.
— А кой ще пази стражите? — „Нищо не знаеш, Джон Сняг.“ Беше научил обаче, а Игрит му беше учителката. Щом той не можеше да се придържа към клетвите си, как можеше да очаква повече от братята си? Но задевките с жените дивачки криеха опасности. „Един мъж може да има жена или нож — беше му казала веднъж Игрит, — но никой мъж не може да има и двете.“ Боуен Марш имаше известно право. Кулата на Хардин беше огниво, чакащо да пламне искрата. — Смятам да отворя още три замъка — каза Джон. — Дълбоко езеро, Самуров замък и Дългата могила. Всички с гарнизони от свободния народ, под командване на наши офицери. В Дългата могила ще са само жени, освен командира и главен стюард. — Щеше да има омешване, не се съмняваше, но разстоянията бяха достатъчно големи, за да го затруднят поне.
— И кой нещастен глупак ще поеме това елитно командване?
— В момента яздя до него.
Смесицата от ужас и радост, пробягала по лицето на Емет Железния, струваше колкото торба злато.
— Какво съм направил, че да ме мразите толкова, милорд?
Джон се засмя.
— Не бой се, няма да си сам. Смятам да ти дам Ед Скръбния за твой помощник и стюард.
— Жените на копието страшно ще се зарадват. Няма да е зле да дадете замък и на магнаря.
Усмивката на Джон повехна.
— Бих могъл, стига да можех да му се доверя. Боя се, че Сигорн ме мрази заради смъртта на баща си. По-лошото е, че е отгледан и обучен да дава заповеди, не да ги изпълнява. Не бъркай Денн със свободния народ. „Магнар“ означава „лорд“ на Стария език, както ми казаха, но Стир беше по-близо до бог за народа си, а синът му е скроен от същата кожа. Не искам хората да ми коленичат, но трябва да се подчиняват.
— Да, милорд, но няма да е зле да направите нещо с магнаря. Ще си имате неприятности с Денн, ако ги пренебрегнете.
„Неприятностите са участта на лорд-командира“, можеше да отвърне Джон. Гостуването му в Къртичиното вече му създаваше доста и жените бяха най-малкият проблем. Халек се оказваше точно толкова свиреп, колкото се беше опасявал, а сред черните братя имаше някои, чиято омраза към свободния народ бе дълбока до костите. Един от привържениците на Халек вече беше отрязал ухото на един строител на двора и това най-вероятно бе само първата капка на бъдещото кръвопролитие. Трябваше скоро да отвори старите укрепления, за да може братът на Харма да бъде пратен в Дълбоко езеро или Самуровия замък. Но точно сега никой от тях не беше годен за обитаване, а Отел Ярвик и строителите му все още се мъчеха да възстановят Нощната крепост. Някои нощи Джон Сняг се чудеше дали не бе направил ужасна грешка, като попречи на Станис да прати всички диваци на заколение. „Нищо не знам, Игрит — каза си той, — и може би никога няма да знам.“
На половин миля от горичката дълги червени лъчи есенна слънчева светлина се врязаха косо между клоните на голите дървета и обагриха преспите в розово. Ездачите прекосиха замръзнал поток между две разядени скали, бронирани в лед, а след това поеха по лъкатушеща пътека на дивеч на североизток. Щом вятърът се усилеше, пелени от сняг изпълваха въздуха и щипеха очите. Джон придърпа шала си над устата и носа и вдигна качулката на наметалото си.
— Вече е близо — каза на мъжете. Никой не отвърна.
Джон подуши Том Ечемиченото зърно, преди да го е видял. Или Дух го подуши? Напоследък Джон Сняг понякога имаше чувството, че е едно с вълчището дори буден. Големият бял вълк се появи първи и се отърси от снега. Скоро след това дойде и Том.
— Диваци — каза тихо на Джон. — В горичката.
Джон спря ездачите.
— Колко са?
— Преброих девет. Никаква охрана. Някои са мъртви може би, или заспали. Повечето като че ли са жени. Едно дете, но има и великан. Само един, доколкото видях. Запалили са огън, над дърветата се вдига дим. Глупаци.
„Девет, а аз имам седемнайсет.“ Но четирима от неговите бяха зелени момчета, а нямаше великани.
Джон обаче нямаше намерение да отстъпи към Вала. „Ако диваците все още са живи, сигурно можем да ги приберем. А ако са мъртви, е… един-два трупа може да са от полза.“
