— Ще продължим пеш — каза той и скочи леко на замръзналата земя. Снегът беше дълбок до глезените. — Рори, Пейт, останете с конете. — Можеше да го възложи на новобранците, но скоро трябваше да пуснат кръв. Моментът бе подходящ. — Разпръснете се в полукръг. Искам да обкръжим горичката от три страни. Дръжте под око мъжете отдясно и отляво, да не се разширяват празнините. Снегът трябва да приглуши стъпките ни. Ако ги изненадаме, можем да избегнем кръв.
Нощта падаше бързо. Косите лъчи светлина изчезнаха, щом последният тънък резен на слънцето потъна зад горите на запад. Розовите снежни преспи отново станаха бели и цветът се изцеди от тях, щом светът наоколо помръкна. Вечерното небе доби сивкавия цвят на старо наметало, прано и препирано много пъти. Изгряха първите плахи звезди.
Зърна напред призрачно бял ствол, който можеше да е само язово дърво, увенчано с глава от тъмночервени листа, пресегна се назад и издърпа Дълъг нокът от ножницата. Погледна надясно и наляво, кимна на Сатена и Коня, а те предадоха сигнала на мъжете по-натам. Втурнаха се заедно през преспите стар сняг без никакъв звук освен дъха им. Дух затича като бяла сянка до Джон.
Язовите дървета се издигаха в кръг около поляната. Бяха девет, всички горе-долу на една и съща възраст и големина. Всяко имаше издълбано в него лице и нямаше две лица, които да си приличат. Някои се усмихваха, други крещяха, някои му викаха. В гаснещата светлина очите им изглеждаха черни, но денем щяха да са кървавочервени, знаеше Джон. „Очи като на Дух.“
Огънят в центъра на поляната беше малък и жалък, само пепел, жарава и няколко накършени клона, които тлееха бавно и пушливо. Дори и така обаче в него имаше повече живот, отколкото в диваците, присвити около огнището. Само един от тях реагира, когато Джон излезе от храстите. Беше детето, което заплака, вкопчено в дрипавото наметало на майка си. Жената вдигна очи и ахна. Поляната вече бе обкръжена от обходниците, които се плъзнаха покрай костенобелите дървета и стоманата заблещука в ръцете им в черните ръкавици.
Великанът ги забеляза последен. Беше заспал свит на кълбо до огъня, но нещо го разбуди: плачът на детето, пращенето на снега под черните ботуши, внезапно поет дъх. Когато се размърда, сякаш се надигна оживяла канара. Седна с пръхтене, забърса очите си с длани, големи като свински бутове да махне съня… докато не видя Емет Железния с меча, блеснал в ръката му. Изрева, скочи на крака и едната грамадна длан сграбчи огромния му чук и го вдигна.
Дух се озъби в отговор. Джон сграбчи вълка за врата.
— Не искам никакъв бой тук. — Знаеше, че мъжете му могат да свалят великана, но не и без цена. Пролееше ли се кръв, диваците щяха да се включат в свадата. Повечето или всички щяха да умрат, но някои от братята му също. — Това място е свято. Предайте се и ще…
Великанът отново изрева — звук, който разтърси листата по дърветата — и натресе чука си в земята. Дръжката му беше шест стъпки дълга, от чворест дъб, а главата — камък, голям колкото самун хляб. Земята се разтърси от удара. Няколко от диваците се хвърлиха към оръжията си.
И тогава Кожите заговори от другата страна на горичката. Думите му звучаха грубо и гърлено, но Джон долови музиката в тях и разпозна Старата реч. Кожите говори дълго. Когато свърши, великанът му отвърна. Прозвуча като ръмжене, прекъсвано от тежко пъшкане, и Джон не можа да разбере нито дума. Но Кожите посочи към дърветата, каза още нещо и великанът също посочи към дърветата, изскърца със зъби и пусна чука.
— Свърши се — каза Кожите. — Няма да се бият.
— Добре. Какво му каза?
— Че те са и наши богове. Че сме дошли да се помолим.
— Да. Приберете стоманата, всички. Тази нощ няма да пролеем кръв.
Девет, беше казал Том Ечемиченото зърно, и девет бяха, но двама бяха мъртви, а един бе толкова слаб, че можеше да умре до заранта. Шестимата останали бяха майка и дете, двама старци, един ранен Денн с очукана бронзова броня и един от Роговата стъпка — босите му стъпала бяха толкова проядени от студа, че Джон от един поглед разбра, че никога вече няма да може да ходи. Повечето не се познавали, преди да дойдат в горичката, разбра той по-късно. Когато Станис бе разбил воинството на Манс Райдър, бяха избягали в горите, за да се спасят от клането, скитали бяха известно време и след като бяха загубили приятели и близки от студа и глада, най-сетне се бяха спрели тук, твърде слаби и уморени, за да могат да продължат.
— Боговете са тук — каза един от старците. — Добро място за умиране.
— Валът е само на няколко часа южно оттук — каза им Джон. — Защо не потърсите подслон там? Други се покориха. Дори Манс.
Диваците се спогледаха. Накрая един отвърна:
— Чухме приказки. Враните изгорили всички, които са се предали.
— И Манс даже — добави жената.
„Мелисандра — помисли Джон, — ти и червеният ти бог има да отговаряте за много.“
— Всички, които пожелаят, са добре дошли да се върнат с нас. В Черен замък има храна и подслон, и Валът, който да ви пази от нещата, обитаващи тези гори. Имате думата ми, никой няма да изгори.
