— Ако битката се окаже неизбежна, предпочитам да я водя иззад стените на Мийрийн. Нека юнкайците се опитат да щурмуват бойниците ми. — Кралицата огледа тълпата. — Ако разделим храната ни поравно…
— … ащапорците ще изядат своя дял за дни, а ние ще имаме наполовина по-малко за обсадата.
Дани се загледа над лагера към многоцветните тухлени стени на Мийрийн. Въздухът гъмжеше от мухи и викове.
— Боговете са изпратили този мор, за да ни смирят. Толкова много мъртви…
— Халееси. Кръвта на твоята кръв се подчинява. — Аго смуши коня си и препусна назад в галоп.
Сир Баристан я гледаше със зле прикрита тревога.
— Не бива да се задържате тук много, ваше величество. Ащапорците ги хранят, както заповядахте. Нищо повече не можем да направим за тези нещастници. Трябва да се връщаме в града.
— Вървете, ако искате, сир. Няма да ви задържам. Няма да задържам никого от вас. — Дани скочи от коня. — Не мога да ги изцеря, но мога да им покажа, че Майка им се грижи за тях.
Джого ахна стъписан.
— Халееси, не. — Звънчето в плитката му дрънна тихо, щом скочи от коня. — Не трябва да ги доближаваш. Не им позволявай да те докоснат! Не!
Дани го подмина. Имаше един старец на няколко крачки встрани, стенеше зяпнал нагоре в сивия корем на облаците. Тя коленичи до него, сбърчи нос от миризмата и избута назад с ръка мръсната му сива коса, за да опипа челото му.
— Плътта му гори. Трябва ми вода да го окъпя. Морска вода ще свърши работа. Марселен, ще ми донесеш ли? Ще ми трябва и масло, за кладата. Кой ще ми помогне да изгорим мъртвите?
Докато Аго се върне със Сив червей и тичащите зад коня му Неопетнени, Дани ги беше засрамила всички и се бяха запретнали да ѝ помагат. Симон Шарения гръб и хората му отделяха живите от мъртвите и трупаха телата на купове, а Джого и Ракаро с дотраките си помагаха на тези, които все още можеха да ходят, да стигнат до брега, за да се окъпят и да си изперат дрехите. Аго ги зяпна все едно, че всички са полудели, но Сив червей коленичи до кралицата и рече:
— Този иска да помогне.
До обед вече горяха десетки огньове. Стълбове мазен черен дим се вдигаха и цапаха безмилостното синьо небе. Дрехите на Дани бяха зацапани и покрити със сажди.
— Ваше величество — каза Сив червей, — този и братята му молят за позволението ви да се окъпят в соленото море, щом свърши работата ни тук, та да можем да се пречистим според законите на великата ни богиня.
Кралицата не знаеше, че евнусите си имат богиня.
— Коя е тази богиня? От боговете на Гхиз ли е?
Сив червей се притесни.
— Богинята е наричана с много имена. Тя е Господарката на копията, Невястата на битката, Майката на воинствата, но истинското ѝ име е само за онези окаяници, които са изгорили мъжеството си на олтара ѝ. Не можем да го изричаме пред други. Този ви моли за прошка.
— Както желаеш. Да, можете да се окъпете, щом е такова желанието ви. Благодаря ви за помощта.
— Този живее, за да ви служи.
Когато Дани се върна на пирамидата си, капнала от умора и с натежало от болка сърце, завари Мисандей да чете стар ръкопис. Ирри и Джикуи спореха за Ракаро.
— Много си мършава за него — тъкмо казваше Джикуи. — Ти си почти момче. Ракаро не ляга с момчета. Това се знае.
Ирри настръхна.
— Знае се, че ти си почти крава. Ракаро не ляга с крави.
— Ракаро е кръв от моята кръв. Животът му принадлежи на мен, не на вас — каза Дани на двете. Ракаро беше пораснал с почти половин стъпка, откакто бе извън Мийрийн, и се върна с натежали от мускули ръце и крака, и с четири звънчета в косата. Вече се извисяваше над Аго и Джого, както и двете ѝ слугини бяха забелязали. — Сега млъкнете. Трябва да се изкъпя. — Никога не се беше чувствала толкова мръсна. — Джикуи, помогни ми да сваля тези дрехи, а след това ги отнеси и ги изгори. Ирри, кажи на Кеза да ми намери нещо леко и прохладно. Денят беше много горещ.
На терасата духаше хладен вятър. Дани въздъхна с наслада, щом се потопи във водата на езерцето. По нейна заповед Мисандей съблече дрехите ѝ и влезе при нея.
— Тази чу, че ащапорците са драскали по стените нощес — каза малката писарка, докато търкаше гърба на Дани.
Ирри и Джикуи се спогледаха.
— Никой не е драскал — каза Джикуи. — Драскали… как може да драскат?
— С ръце — отвърна Мисандей. — Тухлите са стари и се ронят. Опитват се да пропълзят в града.
— Би им отнело много години — каза Ирри. — Стените са много дебели. Това се знае.
— Знае се — съгласи се Джикуи.
— Аз също ги сънувам. — Дани хвана ръката на Мисандей. — Лагерът е на половин миля от града, миличко. Никой не е драскал по стените.
— Ваша милост знае най-добре — каза Мисандей. — Да ви измия ли косата? Почти е време. Резнак мо Резнак и Зелената грация идват да обсъдят…
— … приготовленията за брачната церемония. — Дани се вдигна рязко и плисна вода. — Почти бяха забравила. — „Може би исках да забравя.“ — А след тях трябва да вечерям с Хиздар. — Въздъхна. — Ирри, донеси ми зеления токар, копринения с мирска дантела.
