— Юнкайците подновиха робската търговия, преди да съм на две левги от града им. Върнах ли се? Крал Клеон ме помоли да се съюзя с него срещу тях, но аз останах глуха за молбите му.
— Ах, ето го тръна в градината, моя кралице — отвърна Хиздар зо Лорак. — Колкото и да ми е тъжно да го кажа, Юнкай не вярва на обещанията ти. Дърпат все същата струна на лирата, за някакъв посланик, който драконите ти били подпалили.
— Само токарът му изгоря — каза Дани пренебрежително.
— Все едно, не ти вярват. Хората на Нов Гхиз също. Думите са вятър, както ти самата казваш толкова често. Никакви думи няма да осигурят този мир за Мийрийн. Враговете ти искат дела. Искат да ни видят оженени и искат да видят мен коронован за крал, за да управлявам до теб.
Дани отново напълни чашата му, макар ужасно да ѝ се искаше да излее каната на главата му, за да удави самодоволната му усмивка.
— Сватба или брадва. Женитба или война. Това ли са възможностите ми за избор?
— Виждам само един избор. Нека изречем клетвите си пред боговете на Гхиз и изградим заедно един нов Мийрийн.
Тя понечи да отговори, но чу зад себе си стъпки. „Храната“, помисли си. Готвачите ѝ бяха обещали да поднесат любимото ястие на благородния Хиздар, куче в мед с плънка от сушени сливи и пипер. Но когато се обърна, видя сир Баристан, току-що изкъпан и облечен в бяло, с дългия меч на кръста.
— Ваше величество — каза той с поклон, — съжалявам, че ви безпокоя, но помислих, че ще искате да го научите веднага. Бурните врани са се върнали в града с вест за врага. Юнкайците идат насам, точно както се опасявахме.
По благородното лице на Хиздар зо Лорак пробяга раздразнение.
— Кралицата е на вечеря. Наемниците могат да изчакат.
Сир Баристан го пренебрегна.
— Помолих лорд Даарио да докладва на мен, както заповяда ваше величество. Той се засмя и каза, че е готов да го напише със собствената си кръв, стига ваше величество да благоволи да му прати малката си писарка да му покаже как да изпише буквите.
— Кръв? — възкликна Дани ужасена. — Шега ли е това? Не. Не, не ми казвайте, трябва да го видя лично. — Беше малко момиче и само̀, а малките момичета можеха да са непостоянни в намеренията си. — Съберете капитаните и командирите ми. Хиздар, знам, че ще ми простиш.
— Мийрийн преди всичко. — Хиздар се усмихна мило. — Ще имаме други вечери и нощи. Хиляда нощи.
— Сир Баристан ще ви изпрати. — Дани бързо излезе и повика слугините си. Нямаше да посрещне капитана си в токар. Опита десетина рокли, преди да намери тази, която да ѝ хареса, но отказа короната, предложена ѝ от Джикуи.
Когато Даарио Наарис сгъна коляно пред нея, сърцето ѝ подскочи. Косата му бе зацапана със засъхнала кръв, на слепоочието му лъщеше дълбока рана, червена и раздрана. Десният му ръкав беше в кръв почти до лакътя.
— Ранен си! — ахна тя.
— Това? — Даарио пипна скулата си. — Един стрелец с арбалет се опита да прониже окото ми, но го надбягах. Бързах да се върна при моята кралица, за да се сгрея в топлината на усмивката ѝ. — Тръсна ръкава си и опръска пода с червени капки. — Тази кръв не е моя. Един от сержантите ми каза, че трябвало да минем на страната на юнкайците, тъй че бръкнах в гърлото му и му изтръгнах сърцето. Мислех да го донеса като дар за сребърната ми кралица, но четири Котки ме отрязаха и ме подгониха ръмжащи и разпенени. Една за малко да ме хване, тъй че хвърлих сърцето в лицето ѝ.
— Много галантно — рече сир Баристан с тон, намекващ че изобщо не е. — Но имате ли вести за нейно величество?
— Тежки, сир Дядо. Ащапор не съществува, а търговците на роби идат насам със сила.
— Стари вести са това, и баяти — изръмжа Бръснатото теме.
— Майка ви е казвала същото за целувките на баща ви — отвърна Даарио. — Сладка кралице, щях да се върна по-скоро, но хълмовете гъмжат от юнкайски наемници. Четири свободни дружини. Вашите Бурни врани трябваше със сеч да си пробият път през всички тях. Има и още, по-лошо. Юнкайците придвижват воинството си по крайбрежния път, слети с четири легиона от Нов Гхиз. Имат слонове, сто, бронирани и с кули. Прашкари от Толос също, и корпус от Карт на камили. Още два гхискарски легиона отплаваха от Ащапор. Ако пленниците ни казват истината, ще слязат отвъд Скаазадан, за да ни откъснат от Дотракското море.
Докато говореше, от време на време капка светлочервена кръв тупваше на мраморния под и Дани потръпваше.
— Колко бяха убити? — попита го тя, след като свърши.
— От нашите ли? Не спрях да преброя. Но спечелихме повече, отколкото загубихме.
— Повече обърни-плащове?
— Повече храбри мъже, привлечени към благородната ви кауза. Моята кралица ще ги хареса. Един е брадвар от Островите на Базилиска, звяр, по-голям и от Белвас. Трябва да го видите. Вестероси също, над двайсет. Дезертьори от Брулените от вятъра, недоволни от юнкайците. Ще станат добри Бурни врани.
— Щом казваш. — Дани нямаше да се заяжда за дреболии. Скоро Мийрийн може би щеше да се нуждае от всеки меч.
Сир Баристан изгледа Даарио намръщено.
