Имаше и стол, изваян от черен дъб, с червена кожена седалка. Лорд Рамзи седеше на него, когато влязоха. На устната му лъщеше слюнка.
— Ето я сладката ми девица. Добри момчета. Сега излезте. Ти не, Смрад. Ти оставаш.
„Смрад, Смрад, негов предан, римува се с гледам.“ Усети как се свиха липсващите му пръсти: два на лявата ръка, един на дясната. А на бедрото му камата спеше в кожената си кания, но тежка, о, колко тежка. „Само кутрето ми си отиде на дясната ми ръка — напомни си Теон. — Все още мога да държа нож.“
— Милорд. Как мога да ви бъда полезен?
— Ти ми даде пачаврата. Кой друг да развие подаръка? Хайде да видим малката дъщеричка на Нед Старк.
„Тя няма нищо общо с лорд Едард“, за малко да каже Теон. „Рамзи знае, трябва да знае. Що за жестока игра е това?“ Момичето стоеше до един от пилоните на леглото, разтреперано като кошута.
— Лейди Аря, ако благоволите да се обърнете с гръб. Трябва да развържа роклята ви.
— Не. — Лорд Рамзи си наля вино. — Връзките отнемат много време. Срежи я.
Теон извади камата. „Трябва само да се обърна и да го намушкам. Ножът е в ръката ми.“ И веднага разбра играта. „Поредният капан“, каза си, щом си спомни Кира с ключовете ѝ. „Иска да се опитам да го убия. И след като не успея, ще одере кожата от дланта ми, с която съм държал ножа.“ Сграбчи полата на булката.
— Стойте мирно, милейди.
Роклята под кръста беше хлабава, там пъхна ножа и сряза бавно нагоре, за да не я пореже. Стоманата смътно зашепна през вълна и коприна. Момичето трепереше. Теон трябваше да я хване здраво за ръката, за да я задържи мирно. „Джейни, Джейни, римува се с мъчение.“ Стисна още по-здраво, доколкото позволяваше осакатената му ръка.
— Стой мирно.
Най-сетне роклята се смъкна на бяла купчина около стъпалата ѝ.
— И долните ѝ дрехи — нареди Рамзи. Смрад се подчини.
Когато и това свърши, младоженката стоеше гола, брачните ѝ одежди лежаха на купчина бели и сиви дрипи около краката ѝ. Гърдите ѝ бяха малки и остри, бедрата ѝ тесни и момичешки, краката ѝ — костеливи като на птица. „Дете.“ Беше забравил колко е малка. „На годините на Санса. Аря щеше да е още по-малка.“ Въпреки огъня в камината спалнята беше леденостудена. Бялата кожа на Джейни беше настръхнала. В един момент ръцете ѝ се вдигнаха, сякаш се канеше да покрие гърдите си, но устните на Теон се раздвижиха в безмълвно „не“ и тя го видя и спря веднага.
— Какво мислиш за нея, Смрад? — попита лорд Рамзи.
— Тя… — „Какъв отговор иска?“ Какво беше казало момичето преди да влязат в гората на боговете? Че всички казвали, че е хубава. Сега не беше хубава. Виждаше паяжина от тънки резки по гърба ѝ, където някой я беше бил с камшик. — Тя е красива, толкова… толкова красива.
Рамзи се усмихна с влажна усмивка.
— Надървя ли те гледката, Смрад? Изпъва ли ти се във връзките на гащите? Би ли искал да я чукаш пръв? — Изсмя се. — Принцът на Зимен хребет би трябвало да има това право, както всички лордове едно време. Първата нощ. Но ти не си лорд, нали? Само Смрад. Дори не си мъж, честно казано. — Отпи още глътка вино, после запокити чашата и тя се пръсна в стената. Червени реки потекоха по камъка. — Лейди Аря. Качвай се на леглото. На възглавниците, да, добра съпруга. Сега си разтвори краката. Да ти видим путката.
Момичето се подчини мълчаливо. Теон отстъпи към вратата. Лорд Рамзи седна до младоженката си, плъзна ръката си между бедрата ѝ, после натика два пръста в нея. Момичето изохка от болка.
— Суха си като стара кост. — Рамзи издърпа ръката си и я зашлеви през лицето. — Казаха ми, че знаеш как да задоволиш мъж. Лъжа ли беше?
— Н… не, милорд. Бях об… бучена.
Рамзи стана, светлината на огъня огря лицето му.
— Смрад, ела тука. Приготви ми я.
В първия миг той не разбра.
— Аз… искате да кажете… м’лорд, аз нямам… нямам…
— С уста — каза лорд Рамзи. — И по-бързо. Ако не е мокра, докато си смъкна дрехите, ще го отрежа тоя твой език и ще го закова на стената.
Някъде в гората на боговете изпищя гарван. Камата още беше в ръката му.
Прибра я в канията.
„Смрад, казвам се Смрад, вмирисан, римува се с хрисим.“
Преви гръб над задачата си.
— Хайде да видим тази глава — заповяда принцът му.
Арео Хота прокара ръка по гладката дръжка на бойната си брадва, вярната му жена от ясен и желязо, като през цялото време наблюдаваше. Наблюдаваше белия рицар, сир Бейлон Суан, и другите, които бяха дошли с него. Наблюдаваше Пясъчните змии, всяка на отделна маса. Наблюдаваше лордовете и дамите, слугите, стария сляп сенешал и младия майстер Майлс с копринената брада и раболепната усмивка. Застанал наполовина в светлина и наполовина в сянка, ги виждаше всичките. „Служи. Защитавай. Изпълнявай.“ Това беше задачата му.
Очите на всички останали не се откъсваха от ковчежето. Беше изваяно от абанос, със сребърни закопчалки и панти. Красива кутия, несъмнено, но много от събраните тук, в Стария дворец на Слънчево копие, можеше скоро да са мъртви в зависимост от това какво имаше в нея.
