Майстер Калеот тръгна през залата към сир Бейлон Суан. Пантофите му шепнеха по пода. Дребният закръглен мъж изглеждаше великолепно в новия си халат на широки ивици сиво-кафяво и маслено орехово и тесни червени райета. Поклони се, пое ковчежето от ръцете на белия рицар и го понесе към подиума, където Доран Мартел седеше на подвижния си стол между дъщеря си Ариан и скъпата любовница на мъртвия си брат, Елария. Сто благоуханни свещи ароматизираха въздуха. Драгоценни камъни проблясваха на пръстите на лордовете и коланите и мрежичките за коса на дамите. Арео Хота беше излъскал ризницата си от медни люспи до огледален блясък, тъй че също щеше да блести на светлината на свещите.
В залата се бе възцарила тишина. „Дорн затаява дъх.“ Майстер Калеот постави кутията на пода до стола на принц Доран. Пръстите му, обикновено толкова уверени и ловки, опипаха ключалката малко колебливо. Тя щракна и той отвори капака, за да открие черепа вътре. Хота чу как някой се покашля. Единия от близнаците Цветя прошепна нещо на другия. Елария Пясък беше затворила очи и мълвеше молитва.
Сир Бейлон Суан беше стегнат като изпънат лък, забеляза капитанът на гвардията. Този нов бял рицар не беше толкова висок, нито хубав като стария, но беше с по-издути гърди, по-едър и по-мускулест. Снежнобялото му наметало бе закопчано на гърлото с два лебеда на сребърна тока. Единият беше костенобял, другият от оникс и на Арео Хота му се струваше, че се бият. Мъжът, който ги носеше, също беше боец. „Този няма да умре толкова лесно като другия. Няма да налети на брадвата ми като сир Арис. Ще застане зад щита си и ще ме принуди да го нападна.“ Стигнеше ли се до това, Хота щеше да е готов. Дългата му брадва бе достатъчно остра, за да се бръсне с нея.
Позволи си да хвърли мигновен поглед към ковчежето. Черепът лежеше върху черно кадифе, ухилен. Всички черепи се хилеха, но този изглеждаше по-щастлив от повечето. „И по-голям.“ Капитанът на гвардията никога не беше виждал по-голям череп. Челото му беше дебело и тежко, челюстта — масивна. Костта блестеше на светлината на свещите, бяла като наметалото на сир Бейлон.
— Поставете го на пиедестала — заповяда принцът. В очите му блестяха сълзи.
Пиедесталът бе мраморна колона, с три стъпки по-висока от майстер Калеот. Дебелият дребен майстер се надигна на пръсти, но пак не можа да стигне. Арео Хота понечи да му помогне, но Обара Пясък се задвижи първа. Дори без камшика и щита си излъчваше нещо гневно и неженствено. Вместо рокля носеше мъжки бричове и дълга до прасците ленена туника, стегната на кръста с колан от медни слънца. Кафявата ѝ коса беше стегната отзад на възел. Дръпна черепа от розовите длани на майстера и го постави на мраморната колона.
— Планината не язди вече — отрони мрачно принцът.
— Дълго и трудно ли беше това умиране, сир Бейлон? — попита Тиен Пясък с тон на девица, подпитваща хубава ли е роклята ѝ.
— Няколко дни врещя, милейди — отвърна белият рицар, макар да беше ясно, че думите не го радват много. — Чувахме го из цялата Червена цитадела.
— Това притеснява ли ви, сир? — попита лейди Ним. Носеше рокля от жълта коприна, толкова тънка и ефирна, че свещите грееха през нея и се виждаше преденото злато и накитите. Толкова нескромно бе облеклото ѝ, че на белия рицар сякаш му беше неловко да гледа към нея, но Хота го одобряваше. Нимерия беше най-малко опасна, когато беше почти гола. Иначе винаги носеше десетина ножа, скрити по тялото ѝ. — Сир Грегър беше проклет звяр, всички са съгласни за това. Ако някой изобщо е заслужил да страда, това беше той.
— Може и така да е, милейди — каза Бейлон Суан, — но сир Грегър беше рицар, а един рицар би трябвало да умре с меч в ръка. Отровата е гаден и мръсен начин да се убие.
Лейди Тиен се усмихна на думите му. Роклята ѝ беше в кремаво и зелено, с дантелени дълги ръкави, толкова скромна и невинна, че всеки, който я погледнеше, можеше да я помисли за най-благочестивата девица. Арео Хота не се заблуждаваше. Меките ѝ бели длани бяха също толкова убийствени като мазолестите на Обара, ако не и повече. Наблюдаваше я внимателно, нащрек при всяко изпърхване на пръстите ѝ.
Принц Доран се намръщи.
— Така е, сир Бейлон, но лейди Ним е права. Ако някой е заслужил да умре с писъци, това беше Грегър Клегейн. Той закла добрата ми сестра, разби главата на бебето ѝ в стената. Моля се само сега да гори в някой ад, а Елия и децата ѝ да почиват в мир. Това е справедливостта, за която жадуваше Дорн. Радвам се, че доживях да я видя. Най-сетне Ланистърите доказаха верността на хвалбите си и платиха този стар кръвен данък.
Принцът остави на Рикасо, слепия си сенешал, да стане и да предложи тост:
— Лордове и дами, нека всички да пием сега за Томен, Първия с това име, крал на андалите и на ройнарите, и на Първите хора, и Владетел на Седемте кралства.
