Слугите вече бяха тръгнали между гостите, докато сенешалът говореше, и пълнеха чашите им. Виното беше дорнско, тъмно като кръв и сладко като мъст. Капитанът не пи. Никога не пиеше на пиршества. Принцът също не го опита. Имаше си свое вино, приготвено от майстер Майлс и добре смесено с маков сок, за да облекчи мъчителната болка в подутите му стави.
Белият рицар пи — беше въпрос на вежливост. Приятелите му — също. Също и принцеса Ариан, лейди Джордейн, лордът на Божия милост, рицарят на Лимонов лес, владетелката на Призрачен хълм… дори Елария Пясък, скъпата любовница на принц Оберин, която беше с него в Кралски чертог в деня на смъртта му. Хота обърна повече внимание на тези, които не пиха; сир Демън Пясък, лорд Тремънд Гаргалън, близнаците Фоулър, Дагос Мануди, братята Ълър от Хелхолт, Уайл от Костения път. „Има ли неприятност, би могла да започне с някого от тях.“ Дорн беше метежна и разделена земя, а властта на принц Доран над нея не беше толкова крепка, колкото можеше да е. Много от лордовете му го смятаха за слаб и щяха да подкрепят с охота една открита война с Ланистърите и момчето крал на Железния трон.
Главните сред тях бяха Пясъчните змии, незаконните дъщери на покойния брат на принца Оберин, Червената пепелянка. Три от тях бяха на пира. Доран Мартел бе най-мъдрият от принцовете и не беше работа на капитана на гвардията му да оспорва решенията му, но Арео Хота все пак се чудеше защо бе решил да освободи Обара, Нимерия и Тиен от самотните им килии в Кулата на копието.
Тиен отклони тоста на Рикасо с тихо мърморене, а лейди Ним — с махване с ръка. Обара ги остави да напълнят чашата ѝ до ръба, след което я обърна и изля червеното вино на пода. Когато едно слугинче коленичи, за да го избърше, Обара напусна залата. След малко принцеса Ариан се извини и тръгна след нея. „Обара никога не би изляла гнева си върху малката принцеса — помисли Хота. — Братовчедки са и я обича много.“
Пирът продължи до късно през нощта, воглаве с ухиления череп на пиедестала от черен мрамор. Бяха сервирани седем блюда в чест на седмината богове и седмината братя на Кралската гвардия. Супата бе приготвена с яйца и лимон, дългите зелени пиперки — с плънка от сирене и лук. Имаше пай с минога, скопени петлета с медена глазура, сом от дъното на Зелената кръв, толкова голям, че четирима слуги трябваше да го донесат на трапезата. След това дойде пикантна змийска яхния: парчета от седем различни вида змии, къкрили на тих огън с драконов пипер, червени портокали и капка отрова за вкус. Яхнията беше огнено люта, знаеше Хота, макар изобщо да не я опита. Последва шербет, да охлади езика. За сладкиш на всеки гост поднесоха череп от предена захар. Когато счупиха коричката, намериха вътре яйчен крем и парченца сливи и череши.
Принцеса Ариан се върна навреме за пълнените пиперки. „Моята малка принцеса“, помисли Хота, но Ариан вече беше жена. Алените коприни, които носеше, не оставяха съмнение за това. Напоследък се бе променила и в други отношения. Заговорът ѝ да коронова Мирцела беше предаден и осуетен, белият ѝ рицар бе загинал кърваво от ръката на Хота, а самата тя бе затворена в Кулата на копието, осъдена на самота и мълчание. Всичко това я беше смирило. Но имаше и още нещо, някаква тайна, която баща ѝ ѝ бе доверил, преди да я освободи от затвора. Каква беше тя, капитанът не знаеше.
Принцът бе настанил дъщеря си между себе си и белия рицар, място на висока почит. Ариана се усмихна, след като седна отново на мястото си, и прошепна нещо в ухото на сир Бейлон. Рицарят предпочете да не реагира. Ядеше малко, забеляза Хота: лъжица от супата, хапка от пиперката, крак от петлето, малко риба. Въздържа се от пая с минога и опита само лъжичка от яхнията. Дори от толкова на челото му изби пот. Хота му съчувстваше. Когато бе дошъл за първи път в Дорн, лютото ястие бе стегнало червата му на възли и беше изгорило езика му. Но това беше преди години. Сега косата му бе побеляла и можеше да яде всичко, което можеше да яде дорнец.
Когато поднесоха захарните черепи, устата на сир Бейлон се стегна и той изгледа продължително принца, за да види дали не му се подиграват. Доран Мартел не забеляза, за разлика от дъщеря му.
— Малка шега на готвача ни, сир Бейлон — каза Ариан. — Дори смъртта не е свята за един дорнец. Нали няма да ни се обидите? — Погали с пръсти ръката на белия рицар. — Надявам се, че прекарахте приятно времето си в Дорн.
— Всички бяха крайно гостоприемни, милейди.
Ариан докосна иглата, стегнала наметалото му, с биещите се лебеди.
— Винаги съм харесвала лебеди. Никоя друга птица отсам Летните острови не е толкова красива.
— Вашите пауни биха могли да го оспорят — отвърна сир Бейлон.
— Биха могли — каза Ариан. — Но пауните са суетни, горделиви същества, само се перчат с пищните си цветове. Дайте ми лебед с чистата му белота или черна красота.
