— Сир Бейлон е гост под покрива ми. Яде от моя хляб и от моята сол. Няма да му навредя. Не. Ще отидем до Водните градини, където ще чуе разказа на Мирцела и ще прати гарван до кралицата си. Момичето ще го помоли да залови мъжа, който я нарани. Ако е мъжът, за какъвто го смятам, Суан няма да може да откаже. Обара, ти ще го отведеш до Висока обител, за да хване Тъмната звезда в бърлогата му. Още не е дошло времето Дорн открито да се опълчи на Железния трон, тъй че на всяка цена трябва да върнем Мирцела на майка ѝ, но аз няма да я придружа. Това ще е твоята задача, Нимерия. На Ланистърите няма да им хареса, както не им хареса, когато им пратих Оберин, но няма да посмеят да откажат. Нужен ни е глас в съвета и ухо в двора. Бъди предпазлива обаче. Кралски чертог е гнездо на змии.
Лейди Ним се усмихна.
— Е, чичо, знаеш, че обичам змии.
— А аз? — попита Тиен.
— Твоята майка беше септа. Оберин веднъж ми каза, че ти е чела от „Седемлъчата звезда“. Искам те и теб в Кралски чертог, но на другия хълм. Мечовете и Звездите са се реформирали и този нов Висш септон не е куклата, каквито бяха другите. Опитай се да се сближиш с него.
— Защо не? Бялото отива на тена ми. Изглеждам толкова… чиста.
— Добре — каза принцът. — Добре. Ако… ако се случат определени неща, ще известя всяка от вас. Някои неща в играта на тронове могат да се променят бързо.
— Знам, че няма да ни провалите, братовчедки. — Ариан отиде при всяка поред, хвана ръцете им, целуна ги леко по устните. — Обара, толкова пламенна. Нимерия, моя сестра. Тиен, миличко. Обичам ви всички. Слънцето на Дорн си отива с вас.
— Непокорими, неподвластни, несъкрушими — изрекоха в един глас Пясъчните змии.
Принцеса Ариан се задържа, след като братовчедките ѝ напуснаха. Арео Хота също остана, както се полагаше.
— Дъщери са на баща си — каза принцът.
Малката принцеса се усмихна.
— Обериновци с цици.
Принц Доран се засмя. Хота толкова отдавна не го беше чувал да се смее, че почти бе забравил звука.
— Все пак според мен аз трябва да отида в Кралски чертог, а не лейди Ним — каза Ариан.
— Прекалено опасно е. Ти си наследничката ми, бъдещето на Дорн. Мястото ти е до мен. Много скоро ще имаш друга задача.
— Онова последното, за съобщението. Получил ли си новини?
Принц Доран ѝ се усмихна потайно.
— От Лис. Голяма флота е събрана там, готова да отплава. Волантински кораби главно, карат армия. Никаква вест кои са или накъде може да тръгват. Говореше се за слонове.
— Не дракони?
— Слонове. Но е съвсем лесно да се скрие един млад дракон в трюма на голям ког. Денерис е най-уязвима по море. На нейно място бих крил себе си и намеренията си колкото може по-дълго, за да мога да взема Кралски чертог с изненада.
— Мислиш ли, че Куентин ще е с тях?
— Би могло. Или не. Ще разберем според това къде ще слязат, ако наистина Вестерос е целта им. Куентин ще я отведе нагоре по Зелената кръв, ако може. Но няма смисъл да го обсъждаме. Целуни ме. Тръгваме за Водните градини призори.
„Може да тръгнем по обед значи“, помисли Хота.
По-късно, когато Ариан си отиде, той остави дългата си брадва и вдигна принц Доран на леглото му.
— Докато Планината не разби черепа на брат ми, никой дорнец не беше загинал в тази Война на петимата крале — промълви тихо принцът, докато Хота го завиваше. — Кажи ми, капитане, мой позор ли е това, или слава?
— Не е моя работа да съдя за това, мой принце.
„Служи. Защитавай. Изпълнявай. Прости клетви за прости мъже.“ Само това знаеше.
Вал чакаше до портата в предутринния студ, загърната в наметало от меча кожа, толкова голямо, че можеше да стане дори на Сам. До нея имаше оседлан кон, рунтав и сив, с едно бяло око. Мъли и Ед Скръбния стояха с нея, двама нелепи стражи. Дъхът им излизаше заскрежен в студения черен въздух.
— Дали сте ѝ сляп кон? — възкликна невярващо Джон.
— Само с едното око — измънка Мъли. — Иначе си е съвсем здрав. — Потупа коня по врата.
— Конят може да е сляп, но аз не съм — каза Вал. — Знам къде трябва да ида.
— Милейди, не сте длъжна да правите това. Рискът…
— … е мой, лорд Сняг. Не съм южняшка лейди, а жена от свободния народ. Познавам гората по-добре от всички ваши обходници с черни плащове. За мен в нея няма призраци.
„Надявам се.“ Джон разчиташе на това. Вярваше, че Вал би могла да успее там, където Джак Бълвър Черния и спътниците му не бяха успели. Надяваше се, че няма защо да се бои от свободния народ… но и двамата знаеха много добре, че диваците не са единствените в горите.
— Имате ли достатъчно храна?
— Корав хляб, кораво сирене, овесени питки, солена треска, солено телешко, солено овнешко и мях сладко вино да отмие всичката сол от устата ми. Няма да умра от глад.
— Тогава е време да тръгвате.
— Имате думата ми, лорд Сняг. Ще се върна, с Тормунд или без него. — Вал погледна към небето. Луната беше в първа четвърт. — Чакайте ме на първия ден на пълнолуние.
— Добре.
