Армията мина двайсет и пет мили първия ден, поне според преценката на водачите, които им беше дала лейди Сибел, следотърсачи и ловци, заклети на Дълбоки лес с кланови имена като Горяни и Лесове, Клон и Ствол. Втория ден минаха двайсет и четири мили, след като авангардът им прехвърли земите на Гловър и навлезе дълбоко във вълчия лес.
— Р’хлор, пратѝ светлината си да ни води през този сумрак — молеха се вярващите в онази нощ, събрани около буйния огън пред кралския павилион. Южняшки рицари и войници до един. Аша щеше да ги е нарочила за хора на краля, но другите мъже от Бурните земи и земите на короната ги наричаха хора на кралицата… макар че „кралицата“, която следваха, беше червената в Черен замък, а не съпругата, която Станис Баратеон беше оставил в Източен крайморски страж. — О, Господарю на Светлината, молим те, хвърли огнения си взор над нас и ни опази невредими — пееха те на пламъците, — че нощта е тъмна и пълна с ужаси.
Водеше ги един едър рицар, сир Годри Фаринг. „Годри Великаноубиеца. Голямо име за малък човек.“ Фаринг беше с широки гърди и мускулест. Също така беше нагъл и суетен според Аша: жаден за слава, глух за предпазливост, алчен за похвала и презрителен към простолюдие, вълци и жени. В последното не се отличаваше от краля си.
— Позволете ми да яхна кон — помоли Аша сир Джъстин, когато той спря до фургона ѝ с половин свински бут. — Ще полудея в тези вериги. Няма да се опитам да избягам. Имате думата ми за това.
— Де да можех, милейди. Вие сте пленничка на краля, не моя.
— Вашият крал няма да приеме думата на жена.
— Защо трябва да вярваме на думата на който и да е железен след онова, което направи брат ви в Зимен хребет? — изръмжа Мечката.
— Аз не съм Теон — настоя Аша… но веригите останаха.
Спомни си последния път, когато бе видяла майка си. Беше на Харлоу, в Десетте кули. В стаята на майка ѝ мъждукаше свещ, но голямото ѝ резбовано легло беше празно под прашния балдахин. Лейди Аланис седеше до един прозорец, загледана над морето.
— Доведе ли момченцето? — попита с разтреперана уста.
— Теон не можа да дойде — отвърна Аша, след като погледна развалината, която я беше родила, майка, изгубила двама от синовете си. А третият…
„Пратих на всеки от вас късче от принц.“
Каквото и да се случеше в битката при Зимен хребет, Аша Грейджой не мислеше, че брат ѝ ще оцелее. „Теон Обърни-плащ. Дори Мечката иска главата му на кол.“
— Имаш ли братя? — попита Аша пазачката си.
— Сестри — отвърна Алисейн Мормон грубо както винаги. — Пет бяхме. Все момичета. Лиана е на Мечия остров. Лайра и Джори са с майка ни. Дасей я убиха.
— Червената сватба.
— Да. — Алисейн я изгледа за миг мълчаливо. — Имам син. На две. Дъщеря ми е на девет.
— Рано си започнала.
— Много млада. Но по-добре така, отколкото да чакаш много дълго.
„Иска да ме жегне. Все едно.“
— Женена си.
— Не. Децата ми са от мечок. — Алисейн се усмихна. Зъбите ѝ бяха криви, но имаше нещо предразполагащо в тази усмивка. — Жените Мормон са превъплъщенки. Превръщаме се в мечки и си намираме мъжкари в горите. Всички го знаят.
Аша отвърна с усмивка:
— Жените Мормон са и бойци.
Усмивката на другата жена се стопи.
— Такива сме, каквито ни направихте вие. На Мечия остров всяко дете се учи да се страхува от кракени, надигащи се от морето.
„Старият обичай.“ Аша ѝ обърна гръб и веригите ѝ издрънчаха тихо.
На третия ден гората около тях се сгъсти, а разораните от коловози пътища се смалиха до пътеки на дивеч, които се оказаха твърде тесни за по-големите фургони. Тук-там лъкатушеха покрай познати ориентири: каменен хълм, който малко приличаше на вълча глава, погледнат под определен ъгъл, полузамръзнал водопад, естествена каменна арка, обрасла със сиво-зелен мъх. Аша ги познаваше всички. Беше минавала по този път към Зимен хребет, за да убеди брат си Теон да изостави завоеванието си и да се върне в безопасния Дълбоки лес. „И в това се провалих.“
Този ден минаха четиринайсет мили и бяха доволни и на толкова.
Когато се стъмни, коларят спря фургона под едно дърво. Докато разпрягаше конете, сир Джъстин дойде и махна прангите от глезените на Аша. Двамата с Мечката я придружиха през лагера до палатката на краля. Макар да беше пленничка, все пак беше Грейджой от Пайк, тъй че Станис Баратеон благоволи да я нахрани с остатъците от масата, където вечеряше със своите капитани и командири.
Кралският павилион беше голям почти колкото дългата зала в Дълбоки лес, но освен големината му в него нямаше нищо величествено. Коравите му стени от тежко жълто зебло бяха избелели и зацапани с кал и петна плесен. Над централния пилон се вееше кралският пряпорец: златен, с еленова глава в пламтящо сърце. От три страни го обкръжаваха павилионите на южните лордове, дошли със Станис на север. На четвъртата страна пращеше нощният огън.
