На петия ден от снежната буря обозът навлезе в набраздена шир от дълбоки до кръста преспи, които скриваха замръзнало езеро. Ледът се пропука под тежестта на фургоните и трима колари и четири коня бяха погълнати от замръзващата вода, и още двама мъже, опитали се да ги спасят. Единият беше Харууд Фел. Рицарите му го извадиха, преди да се удави, но не и преди устните му да посинеят и кожата му да побелее като мляко. Каквото и да правеха след това, не можаха да го стоплят. Няколко часа трепереше ужасно, дори след като срязаха замръзналите му дрехи, загърнаха го в топли кожи и го сложиха да седи до огъня. Късно вечерта се унесе в трескав сън. Не се събуди повече.
Тази нощ Аша за първи път чу хората на кралицата да мърморят за жертвоприношение: дар към червения им бог, за да сложи край на снежната виелица.
— Боговете на Севера са отприщили тази буря над нас — каза сир Корлис Пени.
— Лъжливи богове — настоя сир Годри Великаноубиеца.
— Р’хлор е с нас — каза сир Клейтън Съгс.
— Мелисандра не е — каза Джъстин Маси.
Кралят не каза нищо. Но чу. Аша бе сигурна в това. Седеше на високата маса, докато блюдото с лучена супа пред него изстиваше, взрян в пламъка на най-близката свещ с хлътналите си очи, без да обръща внимание на разговора. Първият му помощник-командир, високият слаб сър Ричард Хорп, проговори вместо него:
— Бурята скоро трябва да спре.
Но бурята се влоши още повече. Вятърът запердаши още по-жестоко, като камшик на търговец на роби. Аша мислеше, че знае какво е студ на Пайк, когато вятърът връхлетеше с вой от морето, но онова не беше нищо в сравнение с тукашното. „Човек може да полудее от този студ.“ Дори когато по колоната отекнеше викът да спрат за нощен лагер, не беше лесно човек да се сгрее. Палатките бяха влажни и тежки, трудно се вдигаха и още по-трудно се смъкваха, често рухваха от многото натрупан отгоре им сняг. Кралското воинство пълзеше през най-голямата гора на Седемте кралства, но скоро стана трудно да се намери сухо дърво. Във всеки следващ лагер огньовете ставаха все по-малко, а и хвърляха все повече пушек, отколкото топлина. Ядяха храната студена, дори сурова.
Дори свещеният нощен огън се смали и отслабна, за отчаяние на хората на кралицата.
— Господарю на Светлината, опази ни от това зло — молеха се те, водени от дълбокия глас на сир Годри Великаноубиеца. — Покажи ни отново яркото си слънце, усмири тези ветрове и стопи тези снегове, за да можем да стигнем враговете ти и да ги стъпчем. Нощта е тъмна и студена, и пълна с ужаси, но твоя е силата и славата на светлината. Р’хлор, изпълни ни със своя огън.
По-късно, когато сир Корлис Пени се зачуди на глас дали някога цяла армия е замръзвала до смърт, вълците се изсмяха.
— Това не е никаква зима — заяви Вул Голямото ведро. — Горе по хълмовете казваме, че есента те целува, но зимата те ебе здраво. Това е само есенна целувка.
„Бог да даде да не позная никога истинска зима.“ Най-лошото беше спестено на Аша: все пак беше кралска плячка. Другите може да гладуваха, но нея я хранеха. Другите трепереха, на нея ѝ беше топло. Другите газеха през снеговете на уморените си коне, а тя се возеше на постеля от кожи във фургон с корав платнен покрив отгоре да я пази от снега, удобно, макар и във вериги.
Най-тежко беше за конете и обикновените войници. Двама скуайъри от Бурните земи намушкаха до смърт един войник при свада кой да седи най-близо до огъня. Следващата нощ някакви стрелци в отчаянието си да се стоплят подпалиха палатката си, което поне затопли съседните. Дестриерите започнаха да мрат от изтощение и студ.
— Какво е един рицар без кон? — задаваха си гатанки мъжете. — Снежен човек с меч.
Всеки паднал кон веднага се колеше за месо. Провизиите им също бяха започнали да се изчерпват.
Пийзбъри, Коб, Фоксглоув и други южни лордове подканяха краля да спрат на лагер, докато отмине бурята. Станис не искаше и да чуе. Не послуша и хората на кралицата, когато дойдоха да го склонят да принесе жертва на гладния им бог.
Каза ѝ го Джъстин Маси, който не беше от най-вярващите.
„Едно жертвоприношение ще докаже, че вярата ни все още гори в душите ни предано, ваше величество“ — казал Клейтън Съгс на краля.
А Годри Великаноубиеца заявил:
„Старите богове на Севера са пратили тази буря срещу нас. Само Р’хлор може да я спре. Трябва да му дадем неверник.“
„Половината ми армия са неверници — отвърнал Станис. — Няма да позволя никакви изгаряния. Молете се по-упорито.“
„Никакви изгаряния днес и никакви утре… но ако снеговете продължат, кога ли кралската решимост ще започне да отслабва?“ Аша никога не бе споделяла вярата на чичо си Ерон в Удавения бог, но онази нощ се моли на Обитаващия под вълните по-трескаво, отколкото Мокра коса го беше правил някога. Бурята не спря. Походът продължи, забави се до мудно кретане, след това — до пълзене. Пет мили беше добър ден. След това три. После две.
До деветия ден при всяко спиране на лагер капитаните и командирите влизаха в палатката на краля мокри и изтощени и докладваха загубите си за деня.
— Един мъртъв, трима изчезнали.
— Шест коня загубени, един от които моят.
