Танц с дракони полностью

— Двама мъже мъртви, единият рицар. Четири коня паднали. Единия го вдигнахме. Другите ги загубихме. Дестриери и един ездитен.

„Студеното броене“, чу да го наричат Аша. Обозът понасяше най-тежките загуби: мъртви коне, изгубени хора, обърнати и разбити фургони.

— Конете затъват в снега — каза Джъстин Маси на краля. — Хората се отклоняват от колоната или просто сядат да умрат.

— Нека — отсече крал Станис. — Продължаваме.

Северняците се справяха много по-добре с техните рошави дребни коне и мечите лапи. Донел Флинт Черния и брат му Артос загубиха само един мъж. Лидъл, Вул и Норей не загубиха нито един. Едно от мулетата на Морган Лидъл се беше отклонило, но той май смяташе, че Флинт са му го откраднали.

„Сто левги от Дълбоки лес до Зимен хребет. Триста мили полет на гарван. Петнайсет дни.“ Петнайсетият ден дойде и отмина, а бяха изминали по-малко от половината разстояние. Зад тях се изпъваше диря от счупени коли и замръзнали трупове, заровени от навяващия сняг. Слънцето, луната и звездите бяха изчезнали толкова отдавна, че Аша се чудеше дали не ги е сънувала.

На дванайсетия ден на похода най-сетне освободиха глезена ѝ от веригата. Късно следобед един от конете, които теглеха фургона ѝ, умря в хамута си. Нямаше животно, с което да го заменят: малкото останали товарни животни трябваше да теглят фургоните с храна и фураж. Сир Джъстин Маси нареди да заколят мъртвия кон за месо и да разглобят фургона за дърва за огрев. После свали прангите от глезените на Аша и разтърка схванатите ѝ прасци.

— Нямам да ви дам кон, милейди, а ако се опитаме да яздим двама, това ще е краят и за моя кон. Трябва да вървите пеш.

Глезенът на Аша пулсираше от болка на всяка стъпка. „Скоро ще изтръпне от студа — каза си тя. — След час изобщо няма да усещам стъпалата си.“ Оказа се наполовина права: отне по-малко време. Докато тъмнината спре колоната, вече залиташе и копнееше за удобствата на своя затвор на колела. „Железата са ме направили слаба.“ На вечерята бе толкова капнала, че заспа на масата.

На двайсет и шестия ден от петнайсетдневния марш и последните зеленчуци свършиха. На трийсет и втория — последното зърно и фураж. Аша се питаше колко дълго може да преживее човек на сурово, при това почти замръзнало конско месо.

— Клона се кълне, че сме само на три дни от Зимен хребет — каза същата вечер на краля сир Ричард Хорп, след студеното броене.

— Ако изоставим най-слабите — добави Корлис Пени.

— Най-слабите са неспасяеми — настоя Хорп. — Тези, които все още сме достатъчно силни, трябва да стигнем до Зимен хребет или също да умрем.

— Господарят на Светлината ще ни даде замъка — заяви сир Годри Фаринг. — Ако лейди Мелисандра беше с нас…

Най-сетне, след един кошмарен ден, когато колоната напредна едва с една миля и загуби десетина коня и четирима мъже, лорд Пийзбъри се нахвърли върху северняците.

— Този поход беше лудост! Все повече измират всеки ден — за какво? Заради някакво момиче?

— Момичето на Нед — рече Морган Лидъл. Беше вторият от трима синове, тъй че другите вълци го наричаха Лидъл Средния, но рядко пред него. Тъкмо Морган за малко щеше да убие Аша в боя при Дълбоки лес. След това, по време на похода, бе дошъл да я помоли за прошка… за това, че я бе нарекъл „путка“ в бойната си страст, а не защото се бе опитал да ѝ разцепи главата с брадва.

— Момичето на Нед — повтори Вул Голямото ведро. — И щяхме да сме взели и нея, и замъка, ако вие, наперени южняшки контета, не се бяхте напикали в сатенените си бричове от малко сняг.

— Малко сняг? — Меката момичешка уста на Пийзбъри се изкриви от гняв. — Твоят лош съвет ни натрапи този поход, Вул. Започвам да подозирам, че си бил човек на Болтън през цялото време. Така е, нали? Той ли те прати да шепнеш отрова в ухото на краля?

Голямото ведро се изсмя в лицето му.

— Лорд Грахова шушулка. Ако беше мъж, щях да те убия за това, но мечът ми е направен от твърде добра стомана, за да го цапам с кръв на страхливец. — Отпи яка глътка ейл и си обърса устата. — Хора умират, да. Още ще умрат, преди да видим Зимен хребет. Какво от това? Това е война. Във войната умират хора. Така е, както трябва да е. Както винаги е било.

Сир Корлис Пени изгледа невярващо главатаря на клана.

— Искаш ли да умреш, Вул?

Това, изглежда, развесели северняка.

— Искам да живея вечно в земя, където лятото трае хиляда години. Искам замък в облаците, откъдето да мога да гледам над света. Искам отново да съм на двайсет и шест. Когато бях на двайсет и шест, можех да се бия цял ден и да еба цяла нощ. Какво искат хората е без значение. Зимата почти е дошла, момче. А зимата е смърт. Бих предпочел мъжете ми да умрат в бой за малкото момиче на Нед, а не сами и гладни и сълзите им да замръзват на бузите. Никой не пее песни за мъже, които умират така. Колкото до мен, аз съм стар. Това ще е последната ми зима. Нека се окъпя в кръв на Болтън, преди да умра. Искам да усетя как плисва в лицето ми, когато брадвата ми се забие дълбоко в черепа на някой Болтън. Искам да я оближа от устните си и да умра с вкуса ѝ на езика ми.