Десетина мъже цепеха дърва, за да го подклаждат, когато Аша дойде накуцвайки с двамата си пазачи. „Хората на кралицата.“ Богът им беше червеният Р’хлор, а той беше ревнив бог. Нейният бог, Удавения бог на Железните острови, беше демон в очите им и ако не приемеше този Господар на Светлината, щеше да е прокълната и обречена. „Биха ме изгорили с радост, като тези цепеници и накършените клони.“ Беше чула някои да подхвърлят точно това след битката в горите. Станис беше отказал.
Кралят стоеше пред палатката си, загледан в огъня. „Какво ли вижда там? Победа? Гибел? Лицето на своя червен и гладен бог?“ Очите му бяха хлътнали, късо подстриганата му брада бе като сянка по мършавите му страни и кокалестата челюст. И все пак в погледа му имаше някаква властност, желязна решимост, която подсказваше на Аша, че този човек никога няма да се отклони от избрания път.
Смъкна се на коляно пред него.
— Ваше величество. — „Достатъчно ли съм унизена в очите ти? Достатъчно ли съм пребита и сломена?“ — Свалете тези вериги от китките ми, умолявам ви. Разрешете ми да яздя. Няма да се опитам да избягам.
Станис я изгледа все едно, че гледаше куче, дръзнало да скочи към крака му.
— Ти си заслужи тези вериги.
— Да. Сега ви предлагам хората си, корабите си и ума си.
— Корабите ти са мои, или изгорени. Хората ти… колко останаха? Десет? Дванайсет?
„Девет. Шест, ако броиш само тези, които са достатъчно силни да се бият.“
— Дагмър Ждрелото държи Тореново тържище. Свиреп воин и верен слуга на дома Грейджой. Мога да ви осигуря този замък, както и гарнизона му. — „Вероятно“, можеше да добави, но нямаше да ѝ е от полза да издаде съмнение пред този крал.
— Тореново тържище не струва и колкото калта под петите ми. Зимен хребет е важен.
— Махнете тези железа и ми позволете да ви помогна да го превземете, ваше величество. Великият ви брат бе прочут с това, че умееше да прави паднали врагове свои приятели. Направете ме свой приятел.
— Приятел. Боговете не са те направил мъж. Как мога аз? — Станис отново се обърна към огъня и каквото там виждаше в оранжевите му пламъци.
Сир Джъстин Маси хвана Аша за рамото и я дръпна в кралската палатка.
— Това беше грешка, милейди. Никога не му говорете за Робърт.
„Трябваше да се сетя.“ Аша знаеше как става с малките братя. Помнеше Теон като момче, свенливо дете, което живееше с възхита и страх от Родрик и Марон. „Никога не израстват от това — каза си. — Един малък брат може да живее сто години, но винаги ще си остане малък брат.“ Тръсна железния си накит и си представи колко приятно би било да се промъкне зад Станис и да го удуши с веригата, стегнала китките ѝ.
Вечеряха яхния от дивеч, сготвена от един мършав рогач, свален от съгледвача Бенджикот Клона. Но само в кралската палатка. Извън платнените ѝ стени всеки мъж получи комат корав хляб и парче черна наденица, не по-голяма от пръст, полята с последния ейл на Галбарт Гловър.
Сто левги от Дълбоки лес до Зимен хребет. Триста мили полет на гарван.
— Де да бяхме гарвани — каза Джъстин Маси на четвъртия ден от похода, деня, в който заваля снегът. Само лека лапавица в началото. Студено и мокро, но нищо, през което да не могат да продължат с лекота.
Но на другия ден валеше отново, и на следващия, и на по-следващия. Гъстите бради на вълците се покриха с лед от замръзналия им дъх, а всички гладко обръснати южняци си пуснаха бакенбарди, за да им държат топло. Скоро земята се покри с бяла пелена, скрила камъни, криви корени и нападала шума, и всяка стъпка стана рискована. Вятърът също се усили, замиташе снега. Кралското воинство се превърна в колона от снежни човеци, залитащи в дълбоките до колене преспи.
На третия снежен ден кралската войска започна да се разкъсва. Южняшките рицари и лордове затъваха в снега, но мъжете от северните хълмове се справяха с него като че ли с лекота. Гароните им стъпваха уверено и ядяха по-малко от ездитните коне, и още по-малко от големите рицарски дестриери, а мъжете, които ги яздеха, бяха като у дома си в снега. Много от вълците си сложиха любопитни приспособления на краката. „Мечи лапи“ ги наричаха, странни издължени неща, направени от огънато дърво и кожени ремъци. Затягаха ги на ботушите си и по някакъв начин те им позволяваха да вървят по снега, без да пробиват кората и да затъват до бедрата.
Някои имаха мечи лапи и за конете си и рунтавите гарони ги носеха с лекота, с каквато други коне носеха подкови… но ездитните и дестриерите не искаха да имат нищо общо с тях. Когато няколко от кралските рицари все пак им ги вързаха, големите южняшки коне се запънаха и отказаха да вървят, или се опитваха да ги отърсят от краката си.
Северняците скоро започнаха да изпреварват войската. Задминаха рицарите в главната колона, а след това сир Годри Фаринг и авангарда му. Междувременно колите и фургоните на обоза изоставаха все повече и повече, толкова, че мъжете от ариергарда непрекъснато ги подканяха да карат по-бързо.
