„Знае, че тя не е тук.“ Едно село няма тайни, гласеше поговорката. В Черен замък също нямаше. Отсъствието на Вал не се обсъждаше открито, но някои знаеха, а нощем в трапезарията братята говореха. „Какво е чул? Колко вярва?“
— Простете, сир, но Вал няма да дойде при нас.
— Аз ще ида при нея. Къде я държите тая пачавра?
„Далече от тебе.“
— На безопасно място. Достатъчно, сир.
Лицето на рицаря почервеня.
— Милорд, забравили ли сте кой съм? — Дъхът му миришеше на ейл и лук. — Трябва ли да говоря с кралицата? Само една дума от нейно величество и мога да наредя това дивашко момиче да го доведат голо за огледа ни.
„Би било прекалено, дори за кралица.“
— Кралицата никога не би злоупотребила с гостоприемството ни — отвърна Джон, надяваше се да е прав. — Боя се, че трябва да напусна, преди да съм забравил задълженията си на домакин. Лорд Тайко, моля, извинете ме.
— Да, разбира се — рече банкерът. — За мен беше удоволствие.
Снегът бе завалял по-силно. Оттатък двора Кралската кула се бе превърнала в изгърбена сянка, светлините в прозорците ѝ бяха размътени от сипещите се снежинки.
В дневната си Джон завари гарвана на Стария мечок кацнал на гърба на стола от дъб и кожа. Птицата заграчи за ядене в мига, в който той влезе. Джон гребна шепа сухи зърна, пръсна ги по пода и си върна стола.
Тайко Несторис беше оставил копие от споразумението им. Джон го прочете три пъти. „Това беше просто. По-просто, отколкото смеех да се надявам. По-просто, отколкото би трябвало.“
Тази мисъл го притесни. Браавоските пари щяха да позволят на Нощния страж да купи храна от Юга. Достатъчно храна, за да преживеят зимата, колкото и дълга да се окаже. „Дълга и тежка зима ще остави Стража в дълг, от който никога няма да се измъкнем — напомни си Джон. — Но когато изборът е дълг или смърт, е по-добре да си длъжник.“
Не беше длъжен да му харесва обаче. А пролетта, когато дойдеше време да изплаща всичкото това злато, щеше да му хареса още по-малко. Тайко Несторис бе изискан и вежлив, но Желязната банка на Браавос имаше ужасна слава, стигнеше ли се до събиране на дългове. Всеки от деветте Свободни града си имаше своя банка, а някои имаха повече от една и се биеха за всяка монета като кучета за кокал, но Желязната банка беше по-богата и по-могъща от всички останали накуп. Когато принцове просрочеха дълговете си към по-малки банки, разорени банкери продаваха жените и децата си в робство и режеха вените си. Когато принцове не успееха да се изплатят на Желязната банка, нови принцове изникваха отникъде и взимаха троновете им.
„Както горкият пухкавичък Томен може би скоро ще научи.“ Ланистърите несъмнено имаха добро основание да не уважат дълговете на крал Робърт, но това все пак си беше глупост. Стига Станис да не се окажеше прекалено упорит да приеме условията им, браавосите щяха да му дадат всичкото злато и сребро, което му трябва, достатъчно пари, за да купи десет наемни дружини, да подкупи сто лорда, да държи хората си заплатени, нахранени, облечени и въоръжени. „Освен ако Станис не лежи мъртъв под стените на Зимен хребет, може би току-що си е спечелил Железния трон.“ Зачуди се дали Мелисандра е видяла
Отпусна се на стола, прозя се и изпружи крака. На заранта щеше да напише заповеди за Котър Пайк. „Единайсет кораба до Хардхоум. Докарваш колкото можеш, жени и деца първо.“ Време беше да вдигнат платната. „Трябва ли лично да ида обаче, или да го оставя на Котър?“ Стария мечок беше водил обходи. „Да. И не се върна.“
Затвори очи. Само за миг…
… и се събуди вкочанен като дъска, гарванът на Стария мечок мърмореше „Сняг, Сняг“, а Мъли го разтърсваше.
— Милорд, търсят ви. Извинете, милорд. Намерили са едно момиче.
— Момиче ли? — Джон се надигна, разтърка очите си да прогони съня. — Вал? Вал ли се е върнала?
— Не е Вал, милорд. Отсам Вала е било.
„Аря.“ Трябваше да е тя.
— Момиче! — кресна гарванът. — Момиче, момиче.
— Тай и Данел се натъкнали на нея на две левги южно от Къртичиното. Гонеха някакви диваци по кралския път. Докараха ги, но на връщане се натъкнали на момичето. От знатен род е, милорд, и пита за вас.
— Колко души има с нея? — Отиде до легена и се наплиска. Богове, колко беше уморен.
— Николко, милорд. Сама е. Конят ѝ е само кости и ребра, куц и плувнал в пяна.
„Сиво момиче на издъхващ кон.“ Огньовете на Мелисандра май не бяха излъгали. Но какво беше станало с Манс Райдър и неговите жени на копието?
— Къде е момичето?
— В стаята на майстер Емон, милорд. — Мъжете на Черен замък още я наричаха така, макар че старият майстер сигурно вече отдавна бе на топло и безопасно в Староград. — Беше посиняла от студ, на шушулка беше станала, тъй че Тай накара Клидас да я прегледа.
— Това е добре. — Джон отново се почувства на петнайсет години. „Малката ми сестричка.“
Снегът още валеше. На изток се вдигаше златна зора, но зад прозореца на лейди Мелисандра в Кралската кула все още мъждукаше червена светлина. „Никога ли не спи? Що за игра играеш, жрице? Някоя друга задача ли имаш за Манс?“
