Танц с дракони полностью

Искаше му се да вярва, че е Аря. Искаше отново да види лицето ѝ, да ѝ се усмихне и да разроши косата ѝ, да ѝ каже, че е в безопасност. „Няма да е в безопасност обаче. Зимен хребет е изгорял и разбит и няма вече безопасни места.“

Не можеше да я задържи тук, колкото и да му се искаше. Валът не беше място за жена, още по-малко за момиче с благородно потекло. Нито щеше да я предаде на Станис или Мелисандра. Кралят щеше да иска да я омъжи за някой от хората му, Хорп или Маси, или Годри Великаноубиеца, а само боговете знаеха за какво щеше да поиска да я използва червената жена.

Най-доброто решение, което можеше да измисли, бе да я прати в Източен страж и да помоли Котър Пайк да я качи на кораб за някъде отвъд морето, далече от всички тези сприхави крале. Щеше да се наложи да изчака, докато корабите се върнат от Хардхоум, разбира се. „Би могла да се върне в Браавос с Тайко Несторис. Желязната банка сигурно би могла да помогне някоя благородна фамилия да я осинови.“ Браавос обаче беше най-близкият от Свободните градове… което го правеше едновременно най-добрият и най-лошият избор. „Лорат или пристанището на Ибен може би ще е по-безопасно.“ Където и да я пратеше обаче, на Аря щеше да ѝ трябва сребро за издръжка, покрив над главата, някой, който да я закриля. Беше още дете.

В старите покои на майстер Емон беше толкова топло, че блъвналият облак пара, когато Мъли дръпна вратата, ги заслепи. В огнището гореше огън от сурови дърва, цепениците пращяха и цвърчаха. Джон прекрачи купчина мокри дрехи.

— Сняг, Сняг, Сняг — заграчиха гарваните отгоре.

Момичето лежеше свито на кълбо до огъня, загърнато в черно вълнено наметало, три пъти по-голямо от него. Спеше дълбоко.

Приличаше толкова на Аря, че го стресна, но само за миг. Високо слабичко недодялано момиче, само крака и лакти, кафявата ѝ коса беше сплетена на дебела плитка и овързана с кожени ивици. Дълго лице, остра брадичка, малки уши.

Но беше много, много по-голяма. „Това момиче е почти на моите години.“

— Яла ли е? — попита Джон.

— Само хляб и бульон, милорд. — Клидас стана от стола си. — Най-добре е полека, така казваше майстер Емон. Малко повече и няма да може да го смели.

— Данел имаше от надениците на Хоб и ѝ предложи, но тя не щя — каза Мъли.

Джон не можеше да я вини за това. Надениците на Хоб бяха направени от мас, сол и неща, за които не му се мислеше.

— Може би просто трябва да я оставим да си почине.

Точно тогава момичето се надигна и дръпна наметалото над малките си бели гърди. Изглеждаше объркана.

— Къде…

— Черен замък, милейди.

— Валът. — Очите ѝ се напълниха със сълзи. — Значи стигнах.

— Горкото дете — каза Клидас. — На колко си години?

— На шестнайсет. Почти. И не съм дете, а жена, пораснала и разцъфтяла. — Прозя се и покри устата си с наметалото. Едното ѝ голо коляно стърчеше от гънките. — Не носиш верига. Майстер ли си?

— Не — отвърна Клидас. — Но служих при един.

„Наистина прилича малко на Аря — помисли Джон. — Прегладняла и измършавяла, но косата ѝ е със същия цвят, и очите ѝ.“

— Казаха ми, че си питала за мен. Аз съм…

— Джон Сняг. — Момичето бутна плитката си назад. — Моят и твоят дом са свързани по кръв и чест. Чуй ме, сроднико. Чичо ми Креган е по петите ми. Не трябва да му позволиш да ме върне в Кархолд.

Джон я гледаше вторачено. „Познавам това момиче.“ Имаше нещо в очите ѝ, в държането ѝ, в говора ѝ. За миг паметта му изневери. След това си спомни.

— Алис Карстарк.

По устните ѝ пробяга нещо като усмивка.

— Не бях сигурна, че ще ме помниш. Беше на шест, когато ме видя първия път.

— Дойде в Зимен хребет с баща си. — „Бащата, когото Роб обезглави.“ — Не помня за какво.

Тя се изчерви.

— За да се срещна с брат ти. О, имаше друг повод, но това беше истинската причина. Бях почти на едни години с Роб и баща ми реши, че може да се свържем. Имаше пир. Танцувах и с теб, и с брат ти. Той беше много вежлив и каза, че танцувам красиво. Ти беше намусен. Баща ми каза, че трябвало да се очаква у копеле.

— Помня. — Беше само наполовина лъжа.

— Все още си малко намусен — каза момичето, — но ще ти простя това, ако ме спасиш от чичо ми.

— Чичо ти… не беше ли лорд Арнолф?

— Не е никакъв лорд — отвърна презрително Алис. — Брат ми Хари е законният лорд, а по закон аз го наследявам. Дъщерята е преди чичото. Чичо Арнолф е само кастелан. Той ми е дядо всъщност, чичо е на баща ми. Креган му е син, тоест той е чичото, но винаги го наричахме братовчед. Сега искат да ме накарат да го наричам съпруг. — Сви ръката си в юмрук. — Преди войната бях сгодена за Дарин Рогов лес. Чакахме само да разцъфтя, за да ме омъжат, но Кралеубиеца уби Дарин в Шепнещия лес. Баща ми писа, че щял да намери някой южняшки лорд, за който да ме омъжи, но така и не можа. Брат ти Роб му отряза главата затова, че уби Ланистъри. — Намръщи се. — Според мен цялата причина да тръгнат на юг бе за да убият няколко Ланистъри.

— Не е… толкова просто. Лорд Карстарк уби двама затворници. Невъоръжени момчета, скуайъри в килия.

Момичето не изглеждаше изненадано.