Танц с дракони полностью

— Никоя — отвърна тя.

— Лъжа. Познавам те. Ти си онова сляпо просякинче.

— Бет. — Беше познавала една Бет някога, в Зимен хребет, когато беше Аря Старк. Може би затова бе избрала името.

— Горкото дете — каза милият човек. — Искаш ли да си върнеш очите? Помоли и ще виждаш.

Задаваше същия въпрос всяка сутрин.

— Може да ги поискам утре. Не днес. — Лицето ѝ беше тиха вода, криеше всичко, не разкриваше нищо.

— Както искаш. — Чуваше го как бели яйцето, а след това смътно сребърно звънване, когато вдигна лъжичката със сол. — Къде отиде да проси снощи горкото ми сляпо момиче?

— В хана „Зелената змиорка“.

— И какви нови три неща знаеш, а не ги знаеше, когато ни остави последния път?

— Морският господар още е болен.

— Това не е ново. Морският господар беше болен вчера и ще бъде болен и утре.

— Ако не умре.

— Когато умре, това ще е ново.

„Когато умре, ще има избиране и ще се извадят ножовете.“ Така ставаше в Браавос. Във Вестерос един мъртъв крал се наследяваше от най-големия му син, но браавосите нямаха крале.

— Тормо Фрегар ще бъде новият морски господар.

— Това ли говорят в „Зелената змиорка“?

— Да.

Милият човек отхапа половината яйце. Момичето го чуваше как дъвче. Никога не говореше с пълна уста. Преглътна и каза:

— Някои твърдят, че във виното имало мъдрост. Такива хора са глупаци. В други ханове се обсъждат други имена, не се съмнявай. — Лапна другата половина на яйцето, сдъвка и преглътна. — Какви три нови неща знаеш, които не си знаела преди?

— Знам, че някои хора казват, че Тормо Фрегар със сигурност ще е новият морски господар — отвърна тя. — Някои пияни хора.

— По-добре. И какво още знаеш?

„Вали сняг в Речните земи, във Вестерос“, за малко да каже. Но щеше да я попита как знае това, а тя не мислеше, че отговорът ѝ ще му хареса. Прехапа устна и си помисли за предната нощ.

— Курвата С’врон е с дете. Не е сигурна за бащата, но смята, че може да е онзи тирошки наемник, когото уби.

— Това е добре да се знае. Какво още?

— Кралицата Мерлинг е избрала нова Русалка на мястото на удавената. Тя е дъщерята на слугиня на Престейн, тринайсетгодишна и бедна, но хубава.

— Всички са хубави в началото — каза жрецът, — но не можеш да знаеш, че е хубава, освен ако не си я видяла със собствените си очи, а ти нямаш очи. Коя си ти, дете?

— Никоя.

— Аз виждам Сляпата Бет, просякинчето. Жалка лъжкиня е тя. Изпълнявай си задълженията. Валар моргулис.

— Валар дохерис. — Взе паницата и чашата си, ножа и лъжицата, и стана. Накрая взе тоягата си. Беше пет стъпки дълга, тънка и гъвкава, дебела колкото палеца ѝ, с кожа, увита около дръжката на педя от върха. „По-добре е от очите, щом се научиш как да я използваш“, беше ѝ казал бездомникът.

Беше лъжа. Често я лъжеха, за да я изпитат. Никоя тояга не е по-добра от очи. Но беше добре да я има и винаги гледаше да ѝ е подръка. Умма бе започнала да я нарича Пръчка, но имената не бяха важни. Беше тя. „Никоя. Аз съм никоя. Само едно сляпо дете, само слуга на Оногова с многото лица.“

Всяка вечер бездомничето ѝ носеше чаша мляко и ѝ казваше да го изпие. Питието имаше странен горчив вкус, който сляпото момиче скоро започна да мрази. Дори от смътната миризма, която я предупреждаваше какво е, преди да докосне езика ѝ, скоро започна да ѝ се гади, но все пак изпиваше чашата. И питаше:

— Колко дълго трябва да съм сляпа?

— Докато тъмнината стане за теб сладка като светлината — казваше ѝ бездомничето, — или докато помолиш за очите си. Помоли и ще виждаш.

„И тогава ще ме изгонят.“ По-добре сляпа, отколкото това. Нямаше да я принудят да се покори.

В деня, в който се беше събудила сляпа, бездомничето я хвана за ръката и я поведе през сводовете и тунелите на скалата, на която бе построена Къщата на Черното и Бялото, и нагоре по стръмните каменни стъпала в същинския храм.

— Брой стъпалата, докато се изкачваш — беше ѝ казала. — Пръстите ти да опипват стената. Има белези там, невидими за окото, но явни на допир.

Това беше първият ѝ урок. После имаше още много.

Отровите и отварите бяха за следобедите. Трябваше да мирише, да пипа и опитва, за да ѝ помага, но пипането и опитването можеше да са гибелни, когато стриваше отрови, а при някои от по-силните отрови дори миризмата не беше безопасна. Опарените връхчета на пръсти и подпухналите устни ѝ станаха обичайни, а веднъж така се поболя, че не можеше да задържи храна дни наред.

Вечерята беше за уроци по езици. Сляпото момиче разбираше браавоски и можеше да го говори прилично, дори беше загубила повечето от варварския си акцент, но милият човек не беше доволен. Настояваше да подобри високия си валириански и да научи езиците на Лис и Пентос също.

Вечерта играеше с бездомничето на лъженка, но без очи, с които да вижда, играта беше много различна. В началото беше много, много по-трудна, почти невъзможна… но точно когато бе на ръба да запищи от безсилие, всичко стана много по-лесно. Научи се да чува лъжите, да ги усеща в мимолетните паузи.