Танц с дракони полностью

— Баща ми никога не ревеше като Големия Джон, но беше не по-малко опасен в гнева си. Но и той е мъртъв вече. Както и брат ти. Но ти и аз сме тук, все още живи. Има ли кръвна вражда между нас, лорд Сняг?

— Когато един мъж вземе черното, оставя враждите зад гърба си. Нощният страж няма спор с Кархолд, нито с тебе.

— Добре. Боях се… Помолих баща си да остави един от братята ми за кастелан, но никой от тях не искаше да изтърве славата и плячката, които щяха да спечелят на юг. Сега Тор и Ед са мъртви. Хари е пленник в Девиче езеро според последната вест, стигнала до нас, но това беше преди близо година. Може и той да е умрял. Не знаех към кого да се обърна освен към последния син на Едард Старк.

— Защо не към краля? Кархолд взе страната на Станис.

— Чичо ми се обяви за Станис. Надяваше се, че това може да предизвика Ланистърите да вземат главата на горкия Хари. Ако брат ми умре, Кархолд трябва да се предаде на мен, но чичовците ми искат рожденото ми право за себе си. Родя ли дете на Креган, повече няма да съм им нужна. Той вече е погребал две жени. — Изтри сърдито една сълза, както щеше да го направи и Аря. — Ще ми помогнеш ли?

— Бракове и наследства са проблеми за краля. Ще пиша на Станис за теб, но…

Алис Карстарк се засмя, смях на отчаяние.

— Пиши, но не чакай отговор. Станис ще е мъртъв, преди да получи писмото ти. Чичо ми ще се погрижи за това.

— Какво искаш да кажеш?

— Арнолф бърза към Зимен хребет, вярно, но само за да може да забие камата си в гърба на краля ти. Заложил е на Рууз Болтън отдавна… за злато, обещание за прошка и главата на бедния Хари. Лорд Станис отива на заколение. Тъй че не може да ми помогне, а нямаше да го направи дори и да можеше. — Алис коленичи пред него, загърната в черното наметало. — Ти си единствената ми надежда, лорд Сняг. В името на баща ти, моля те. Защити ме.

Нощите ѝ бяха огрени от далечни звезди и блясъка на лунна светлина по сняг, но всяка сутрин се събуждаше в тъмнина.

Отвори очи и се взря сляпа в черното, което я загръщаше, докато сънят ѝ гаснеше. „Толкова красив.“ Облиза устни, докато си спомняше: блеенето на овцата, ужаса в очите на пастира, лая на кучетата, докато ги убиваше едно по едно, ръмженето на глутницата ѝ. Дивечът бе станал по-рядък, откакто започнаха да валят снеговете, но предната нощ бяха пирували. Агнешко, кучешко, овнешко и човешка плът. Някои от малките ѝ сиви братовчеди се страхуваха от хора, дори и от мъртви хора, но не и тя. Месото си беше месо, а хората бяха плячка. Тя беше нощният вълк.

Но само когато сънуваше.

Сляпото момиче се обърна, надигна се, скочи на крака и се протегна. Леглото ѝ беше натъпкан с парцали дюшек върху студена каменна издатина и винаги се будеше вкочанена и схваната. Пристъпи към легена, безшумна като сянка, и се наплиска със студената вода. „Сир Грегър — помисли. — Дънсън, Раф Сладура. Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Нейната утринна молитва. А нейната ли беше? „Не, не моята. Аз съм никоя. Това е молитва на нощния вълк. Някой ден тя ще ги намери, ще ги хване, ще подуши страха им, ще вкуси кръвта им. Някой ден.“

Намери долните си дрехи на купчина и ги помириса, за да се увери, че все още са достатъчно чисти за носене, и ги облече в тъмното. Слугинското ѝ облекло бе там, където го беше окачила: дълга туника от небоядисана вълна, груба и бодлива. Дръпна я и я нахлузи с плавно, опитно движение. Чорапите дойдоха последни. Един черен, един бял. Черният имаше бримка горе, белият не; можеше с опипване да разбере кой кой е, за да може всеки да иде на своя крак. Колкото и мършави да бяха, краката ѝ бяха силни и жилави и ставаха по-дълги всеки ден. Радваше се на това. На Танцуваща по водата ѝ трябваха добри крака. Сляпата Бет не беше танцуваща по водата, но нямаше вечно да е Бет.

Знаеше пътя до кухните, но носът ѝ щеше да я отведе дотам дори да не го знаеше. „Люти чушлета и пържена риба — каза си, докато душеше по коридора, — и пресен хляб от фурната на Умма.“ Коремът ѝ изръмжа от миризмите. Нощният вълк беше пирувал, но това нямаше да напълни корема на сляпото момиче. Сънувано месо не можеше да я засити, беше го научила отдавна.

Закуси със сардини, изпържени с коричка в подлютено масло и поднесени толкова горещи, че пареха пръстите ѝ. Останалото масло изтопи с комат хляб, прокарваше го с чаша разредено с вода вино. Наслаждаваше се на вкусовете и миризмите, на грубия допир на коричката под пръстите си, на хлъзгавината на маслото, на щипането на лютия пипер. „Слух, миризма, вкус, допир — напомни си. — Има много начини да се познава светът за тези, които не могат да виждат.“

Някой беше влязъл в стаята зад нея и стъпваше с меки пантофи, тихо като мишка. Ноздрите ѝ се разшириха. „Милият човек.“ Мъжете имаха различна миризма от жените, а във въздуха се долавяше и смътен мирис на портокал. Жрецът обичаше да дъвче портокалови резенчета, за да подсладят дъха му — когато си намереше, разбира се.

— И коя си тази сутрин? — чу го да пита, щом седна на масата. След това чу и тихо изпукване. „Счупи първото си яйце.“