Той избяга бързо, преди да са премислили. Мъчителите му нямаше да го последват навън. Не и докато вътре имаше храна и пиене, дашни жени и топли огньове. Докато напускаше залата, Абел пееше „Девиците, що разцъфват напролет“.
Снегът валеше толкова силно, че Теон не можеше да види на повече от три стъпки пред себе си. Озова се сам сред бяла пустош, стени от сняг се извисяваха от двете му страни, високи до гърдите. Когато вдигна глава, снежинките забърсаха бузите му като хладни меки целувки. Още чуваше музиката от залата. Тиха песен този път, и тъжна. За кратък миг се почувства почти в пълен мир.
По-натам се натъкна на някакъв мъж, който крачеше срещу него. Щом се озоваха лице в лице, очите им за миг се срещнаха. Мъжът отпусна ръка на камата си.
— Теон Обърни-плащ. Теон Родоубиеца.
— Не съм. Никога не… аз бях железнороден.
— Беше само една лъжа. Как може да дишаш още?
— Боговете не са свършили с мен — отвърна Теон и се зачуди дали това не е убиецът, бродещият в нощта, който бе натикал члена на Жълтия Дик в устата му и бутнал коняря на Роджър Ризуел от бойниците. Странно, не го беше страх. Смъкна ръкавицата от лявата си ръка. — Лорд Рамзи не е приключил с мен.
Мъжът го погледна и се засмя.
— Оставям те на него тогава.
Теон се повлече през виелицата. Качи се отново на зъберите на вътрешната стена. Всички празнини между зъберите бяха запълнени. Наложи се да пробие дупка през снежната стена… но нищо не можеше да види отвъд рова. Външната стена бе само сянка и смътни светлини, зареяни в тъмното.
„Светът е свършил.“ Кралски чертог, Речен пад, Пайк и Железните острови, всичките Седем кралства, всяко място, което бе познавал, всяко място, за което бе чел и за което беше мечтал, всичко бе изчезнало. Само Зимен хребет бе останал.
Беше впримчен тук с призраците. Старите призраци от криптите, по-младите, които сам бе създал, Микен и Фарлън, Гинир Червения нос, Агар, Гелмар Мрачния, жената на мелничаря от Жълъдова вода и двамата ѝ малки сина, и всички останали. „Моята работа. Моите призраци. Всички са тук и са гневни.“ Сети се за криптите и за липсващите мечове.
Върна се в стаята си. Докато събличаше мокрите си дрехи, дойде Уолтън Стоманените пищялки.
— Ела с мен, Обърни-плащ. Негово благородие иска да говори с тебе.
Нямаше чисти и сухи дрехи, тъй че навлече същите дрипи и го последва. Стоманените пищялки го отведе до Голямата цитадела и някогашната дневна на Едард Старк. Лорд Болтън не беше сам. Лейди Дъстин седеше с него, пребледняла и със строго лице. Тока с желязна конска глава стягаше наметалото на Роджър Ризуел. Енис Фрей, с хлътналите му страни, зачервени от студ, стоеше близо до огъня.
— Казаха ми, че си обикалял из замъка — започна лорд Болтън. — Докладваха ми, че са те виждали в конюшните, в кухните, във войнишките спални, на бойниците. Забелязвали са те при развалините на рухнали цитадели, пред старата септа на лейди Кейтлин, да влизаш и излизаш от гората на боговете. Отричаш ли това?
— Не, м’лорд. — Знаеше, че това м’лорд ще удовлетвори лорд Болтън. — Не мога да спя, м’лорд. Обикалям.
Държеше главата си наведена, вторачен в старите прогнили рогозки, пръснати по пода. Не беше разумно да поглежда негово благородие в лицето.
— Бях момче тук преди войната. Повереник на Едард Старк.
— Беше заложник — каза Болтън.
— Да, м’лорд. Заложник. — „Но беше моят дом. Не истински дом, но най-доброто, което изобщо познавах.“
— Някой убива мои хора.
— Да, м’лорд.
— Не си ти, вярвам? — Гласът на Болтън стана още по-тих. — Не би се отплатил за всичката ми доброта с такова вероломство.
— Не, м’лорд, не съм аз. Не бих. Аз… само обикалям, нищо повече.
Лейди Дъстин проговори:
— Свали си ръкавиците.
Теон я погледна стреснато.
— Моля ви, не. Аз… аз…
— Направи каквото ти казва — рече сир Енис. — Покажи ни ръцете си.
Теон смъкна ръкавиците си и вдигна ръцете си да ги видят. „Не е като да съм застанал пред тях гол. Не е толкова лошо.“ Лявата му ръка имаше три пръста, дясната четири. Рамзи му беше взел само кутрето от нея, безименния и показалеца от другата.
— Копелето ти го направи това — каза лейди Дъстин.
— Ако благоволи м’лейди, аз… аз го помолих. — Рамзи винаги го караше да го моли. „Рамзи винаги ме кара да го умолявам.“
— Защо?
— Аз… не ми трябваха толкова много пръсти.
— Четири са достатъчни. — Сир Енис Фрей поглади с пръсти рехавата си кафява брада, израснала от тънката му брадичка като опашка на плъх. — Четири на дясната ръка. Все още може да държи меч. Кама.
Лейди Дъстин се изсмя.
— Всички Фрей ли сте такива глупаци? Погледнете го. Да държи кама? Той едва има сила да държи лъжица. Наистина ли смятате, че може да надвие онова отвратително същество на Копелето и да натика мъжеството му в гърлото?
— Всички тези мъртви бяха силни мъже — каза Роджър Ризуел — и никой от тях не е прободен. Обърни-плащът не е нашият убиец.
Светлите очи на Рууз Болтън бяха впити в Теон, остри като ножа за дране на Кожаря.
— Склонен съм да се съглася. Силата настрана, на него просто не му идва отвътре да измени на сина ми.
