Вечерята беше грахова каша и вчерашен хляб, а това също предизвика мърморене сред простите войници. Лордовете и рицарите ядяха пушен бут.
Теон се беше изгърбил над дървена купа и довършваше порцията си грахова каша. Леко докосване по рамото го накара да изтърве лъжицата си.
— Не ме пипай — рече той и се наведе да грабне лъжицата, преди някое от момичетата на Рамзи да я отнесе. —
Тя седна до него, много близо: друга от перачките на Абел. Беше млада, на петнайсет или шестнайсет, с несресана руса коса, плачеща за хубаво миене, и нацупени устни, плачещи за хубава целувка.
— Някои момичета обичат да пипат — отвърна му с лека усмивка. — Ако благоволи милорд, аз съм Холи.
„Холи курвата“, помисли той. Но беше хубавичка. Някога вече щеше да се е засмял и да я е дръпнал в скута си, но онова време бе свършило.
— Какво искаш?
— Да видя криптите. Къде са те, милорд? Бихте ли ми ги показали? — Холи си играеше с кичур от косата си, навиваше го на кутрето си. — Дълбоки и тъмни, казват. Хубаво място за пипане. Всички мъртви крале ще гледат.
— Абел ли те прати при мен?
— Може би. Може би сама се пратих. Но ако искате Абел, мога да го доведа. Ще изпее сладка песен на милорд.
Всяка нейна дума убеждаваше Теон, че всичко това е някаква хитрина. „Но чия и с каква цел?“ Какво можеше да иска Абел от него? Беше просто певец, сводник с лютня и фалшива усмивка. „Иска да знае как завзех замъка, но не за да направи песен от това.“ Отговорът го осени. „Иска да знае как сме влезли, за да може да излезе.“ Лорд Болтън беше затегнал Зимен хребет здраво като бебешки пелени. Никой не можеше да дойде или да си отиде без негово позволение. „Иска да избяга с перачките си.“ Теон не можеше да го вини, но все пак каза:
— Не искам да имам нищо общо с Абел или с теб, или с която и да било от сестрите ти. Просто ме остави на мира.
Отвън снегът се вихреше и сипеше. Теон се добра до стената, а след това тръгна покрай нея към Портата за бойниците. Щеше да вземе пазачите за двама от снежните човеци като Малкия Уолдър, ако не бе видял белите облачета пара от дъха им.
— Искам да повървя по стените — каза им и дъхът му също се заскрежи във въздуха.
— Адски студено е там горе — предупреди единият.
— Адски студено е тук долу — каза другият, — но прави каквото искаш, обърни-плащ. — И махна на Теон да мине през портата.
Стъпалата бяха утъпкани и хлъзгави, опасни в тъмното. Щом излезе горе на пътеката, той бързо намери мястото, откъдето бяха хвърлили наемния конник. Избута стената прясно нападал сняг, запълнила пролуката, и се наведе между двата зъбера. „Мога да скоча — помисли. — Той оживя, защо не и аз?“ Можеше да скочи и… „И какво? Да си счупя крак и да умра под снега? Да изпълзя и да замръзна до смърт?“
Беше лудост. Рамзи щеше да го залови с момичетата. Червената Джейни, Джез и Хелисънт щяха да го разкъсат на парчета, ако боговете бяха добри. Или по-лошото, можеше да го хванат жив.
— Трябва да помня
На другата сутрин намериха скуайъра с посивялата коса на сир Енис Фрей гол и умрял от студ в старото гробище на замъка; лицето му бе толкова заскрежено, че сякаш носеше маска. Сир Енис изтъкна, че мъжът се напил много и се изгубил в бурята, макар никой да не обясни защо си е съблякъл дрехите, за да излезе навън. „Поредният пияница“, помисли Теон. Виното можеше да удави много подозрения.
После, преди да е свършил денят, намериха един стрелец с арбалет от хората на Фрей в конюшнята с разбит череп. Ритнат от кон, заяви лорд Рамзи. „Кривак по-скоро“, реши Теон.
Всичко изглеждаше толкова познато, като едно представление на глумци, което беше гледал. Само глумците бяха други. Рууз Болтън сега играеше ролята, която Теон беше играл последния път, а мъртвите играеха ролите на Агар, Гинир Червения нос и Гелмар Мрачния. „Смрад също беше там — спомни си той, — но беше друг Смрад, Смрад с кървави ръце и лъжи, които капеха от устните му. Смрад, миризлив, римува се с лъжлив.“
Смъртните случаи скараха открито лордовете на Рууз Болтън. Търпението на някои бе на изчерпване.
— Колко още трябва да седим тук и да чакаме този крал, дето така и не идва? — запита ядосано сир Хостийн Фрей. — Трябва да дадем бой на Станис и да приключим с него.
— Да напуснем замъка ли? — изграчи едноръкият Стаут от Рогов лес. Тонът му намекваше, че е готов по-скоро да даде да отсекат и другата му ръка. — Слепешком ли искаш да го нападнем в снега?
— За да се бием с лорд Станис, първо трябва да го намерим — изтъкна Рууз Ризуел. — Съгледвачи излизат от Ловната порта, но напоследък никой не се връща.
Лорд Виман Мандърли се плесна по огромния корем.
— Бял пристан не се бои да тръгне с тебе, сир Хостийн. Поведи ни и рицарите ми ще тръгнат след теб.
Сир Хостийн се нахвърли върху дебелия мъж.
— Толкова близо, че да забият пика в гърба ми, да. Къде са братята ми, Мандърли? Това ми кажи. Гостите ти, които ти върнаха сина.
