— Костите му искаш да кажеш. — Мандърли набоде парче бут на камата си. — Помня ги добре. Регар с изгърбените рамене и сладкодумния език. Храбрия сир Джаред, дето толкова бързо вадеше стоманата. Саймонд главния шпионин, дето все дрънкаше монети. Донесоха ми кокалите на Вендел. Виж, Тивин Ланистър ми върна Вилис цял и невредим, както обеща. Мъж на думата си беше лорд Тивин, Седемте да спасят душата му. — Лорд Виман лапна месото, сдъвка го, млясна и продължи: — Пътят има много опасности, сир. Дадох на братята ви дарове за гости, когато си тръгнаха от Бял пристан. Заклехме се да се срещнем пак на сватбата. Много и много бяха свидетели на раздялата ни.
— Много и много? — подигра се Енис Фрей. — Или ти и твоите?
— Какво намекваш, Фрей? — Лордът на Бял пристан избърса устата си с ръкав. — Не ми харесва тона ви, сир. Не, нито хапка.
— Излез ми на двора, торба лой такава, и ще ти дам всичките хапки, дето можеш да смелиш — изръмжа сир Хостийн.
Виман Мандърли се изсмя, но няколко от рицарите му скочиха на крака. На Роджър Ризуел и Барбри Дъстин се падна да ги успокоят с кротки думи. Рууз Болтън не каза нищичко. Но Теон Грейджой видя в очите му нещо, което не бе виждал никога: притеснение и дори нотка на страх.
Същата нощ новата конюшня рухна под тежестта на снега. Двайсет и шест коня и двама коняри умряха, затиснати от покрива или задушени в снеговете. Отиде повечето от предобеда, докато изровят телата. Лорд Болтън се появи за малко във външния двор, за да огледа сцената, а после нареди да вкарат вътре останалите коне, както и животните, все още вързани във външния двор. А скоро след като мъжете приключиха с погребването на мъртвите и корменето на конете, намериха още един труп.
Този не можеше да се отметне с лека ръка като падане на пиян или ритане от кон. Мъртвият беше един от фаворитите на Рамзи, набитият болен от живеница злонравен войник, когото наричаха Жълтия Дик. Дали патката му наистина беше жълта беше трудно да се определи, след като някой му я беше отрязал и му я бе натикал в устата толкова силно, че му беше счупил три зъба. Когато готвачите го намериха пред кухните, заровен до шията в пряспа, и патката, и мъжът бяха посинели от студа.
— Изгорете тялото — заповяда Рууз Болтън, — и гледайте някой да не се разприказва за това. Не искам да се разчуе.
Все пак се разчу. До обяд повечето в Зимен хребет бяха чули, мнозина — от устата на Рамзи Болтън, чието „момче“ беше Жълтия Дик.
— Като намерим мъжа, който го е направил — обеща лорд Рамзи, — ще му одера кожата, ще я опека на коричка като на пиленце и ще го накарам да я изяде до последното парче. — Разчу се, че плаща за името на убиеца златен дракон.
До вечерта смрадта в Голямата зала бе осезаема. При стотиците коне, кучета и хора, натъпкани под покрива, с подовете, хлъзгави от кал и топящ се сняг, конски фъшкии, кучешки лайна и дори човешки изпражнения, с въздуха, наситен от миризмите на мокро куче, мокра вълна и подгизнали конски чулове, не можеше да се намери удобство по пълните с мъже пейки, но пък имаше храна. Готвачите поднесоха големи късове прясно конско, овъглено отвън и кървавочервено отвътре, с печен лук и ряпа… и този път поне простите войници ядоха добре като лордовете и рицарите.
Конското месо беше твърде кораво за изпочупените зъби на Теон. Опитите да сдъвче му причиняваха убийствена болка. Затова намачка репите и лука с плоското на камата си и си направи ядене от това, после наряза конското на много малки парчета, изсмукваше всяко и го изплюваше. Така поне усети вкуса и се позасити от мазното и кръвта. Кокалът обаче не беше за него, тъй че го хвърли на кучетата и погледа как Сивата Джейни го отмъкна и избяга, докато Сара и Върба ръмжаха по петите ѝ.
Лорд Болтън заповяда на Абел да им попее, докато ядат. Бардът изпя „Железни пики“, после „Зимната девица“. Когато Барбри Дъстин помоли за нещо по-весело, им изпя „Кралицата си смъкна сандала, кралят си смъкна короната“ и „Мечокът и красивата девица“. Фрей се разпяха с него и дори няколко северняци заблъскаха с юмруци по масите и зареваха: „Мечок! Мечок!“ Но шумът подплаши конете, тъй че певците скоро млъкнаха и музиката замря.
Момчетата на Копелето се бяха струпали под една скоба на стената, от която пушливо гореше факла. Лютън и Кожаря хвърляха зарове. Грънт бе сложил в скута си някаква никаквица и опипваше гърдите ѝ. Деймън Потанцувай за мен си мажеше бича.
— Смрад — подвикна той. Потупа се с бича по прасеца като човек, който си вика кучето. — Пак започваш да смърдиш, Смрад.
Теон нямаше отговор за това освен тихото:
— Да.
— Лорд Рамзи смята да ти отреже устните, когато свърши всичко това — каза Деймън, докато лъскаше бича с мазен парцал.
„Устните ми бяха между краката на жена му. Такова оскърбление не може да остане ненаказано.“
— Както кажете.
Лютън се изсмя.
— Мисля, че го иска.
— Разкарай се, Смрад — каза Кожаря. — Стомахът ми се обръща от миризмата ти.
Другите се разсмяха.
