— Джуджето иска да се купи само — подхвърли момичето на щита.
Тирион ѝ се ухили похотливо.
— Умният роб заслужава умен господар, а цялата пасмина тук май сте глупаци.
Това предизвика още смях от наддаващите и мръщене от водещия търга. Опипваше бича си нерешително, докато се мъчеше да отгатне дали това ще му донесе изгода.
— Пет хиляди е обида! — извика Тирион. — Играя на турнири, пея и казвам забавни неща. Мога да изчукам жена ви и да я накарам да запищи. Или жената на врага ви, ако предпочитате — какъв по-добър начин да го посрамите? Убивам с арбалет и мъже три пъти по-големи от мен треперят от страх, когато се срещнем на маса киваси. Дори ме знаят, че готвя от време на време. Вдигам десет хиляди сребърника за себе си! Заслужавам ги, много съм добър, о, да. Баща ми казваше, че винаги трябва да плащам дълговете си.
Наемникът в пурпурното наметало се обърна. Очите му срещнаха очите на Тирион над редиците други наддаващи и той се усмихна. „Топла усмивка — помисли джуджето. — Приятелска. Но богове, очите са студени. Може би все пак не искам той да ни купи.“
Жълтата планина от плът се въртеше в носилката си, на огромното му месесто лице беше изписано раздразнение. Измърмори на гхискарски нещо кисело, което Тирион не разбра, но тонът беше пределно ясен.
— Друго наддаване ли беше това? — Джуджето кривна глава. — Предлагам всичкото злато на Скалата на Кастърли.
Чу бича, преди да го усети, тънко и рязко изсвистяване във въздуха. Изпъшка от удара, но този път успя да се задържи на крака. Мисълта му бързо се върна към началото на пътуването му, когато най-неотложният му проблем бе да реши кое вино да пие с обедните си охлюви. „Виж какво става, когато гониш дракони.“ От устните му изригна смях и опръска първия ред купувачи с кръв и слюнка.
— Продадени сте — обяви търговецът. И го перна отново с бича, просто защото можеше. Този път Тирион падна.
Един от пазачите го дръпна да се вдигне на крака. Друг бутна с дръжката на копието си Пени да слезе от платформата. Вече извеждаха следващата на мястото им. Момиче, петнайсетинагодишно, не от „Селесори Коран“. Тирион не я познаваше. „На годините на Денерис Таргариен, или почти толкова.“ Търговецът нареди да я съблекат гола. „Поне това унижение ни беше спестено.“
Тирион се загледа над юнкайския лагер към стените на Мийрийн. Портите изглеждаха толкова близо… и ако можеше да се вярва на приказките в робските кошари, Мийрийн си оставаше свободен град засега. Зад онези ронещи се стени робството и робската търговия все още бяха забранени. Трябваше само да стигне до онези порти, да мине през тях и отново да е свободен човек.
Но това едва ли беше възможно, освен ако не изоставеше Пени. „А тя ще иска да вземем и кучето и прасето.“
— Няма да е толкова ужасно, нали? — прошепна Пени. — Той плати толкова много за нас. Ще бъде добър, нали?
„Докато го забавляваме.“
— Твърде скъпи сме, за да се отнасят лошо с нас — увери я той; кръвта от последните два удара все още се стичаше по гърба му. „Но когато представлението ни омръзне… а то омръзва, бързо.“
Надзирателят на господаря им чакаше да ги поеме под попечителството си с кола с муле и двама войници. Имаше дълго тясно лице и къса брада, оплетена със златна нишка, коравата му тъмночервена коса бе разперена от слепоочията във формата на две ноктести длани.
— Какви милички малки същества сте — каза им. — Напомняте ми за собствените ми деца… или щяхте по-скоро, ако мъничките ми не бяха умрели. Ще се грижа добре за вас. Кажете ми имената си.
— Пени. — Гласът ѝ излезе на шепот, тих и уплашен.
„Тирион, от дома Ланистър, законен лорд на Скалата на Кастърли, подсмърчащ лицемерен червей.“
— Йоло.
— Храбрия Йоло. Хубавата Пени. Вие сте собственост на благородния и доблестен Йезан зо Кагаз, учен и воин, почитан високо сред Мъдрите господари на Юнкай. Смятайте се за щастливи, защото Йезан е добър и великодушен господар. Мислете за него като за родния си баща.
„С удоволствие“, помисли Тирион, но си задържа езика зад зъбите. Скоро щяха да играят за новия си господар, несъмнено, и не биваше да си докарва още бой.
— Татко ви най-много обича специалните си съкровища и ще ви цени — продължи надзирателят. — А за мен мислете като за дойката, която се е грижела за вас, докато сте били малки.
— Партида деветдесет и пет — обяви търговският агент. — Воин.
Момичето го бяха продали бързо и вече го бутаха към собственика му; беше притиснало дрехите си до малките си гърди с розови зрънца. Двама ловци на роби издърпаха на подиума Джора Мормон. Рицарят беше гол, само по набедрена препаска, гърбът му нашарен от бича, лицето му — толкова подуто, че беше почти неузнаваем. Вериги стягаха китките и глезените му. „Да опита малко яденето, което ми готвеше“, помисли Тирион, но веднага се усети, че нещастията на едрия рицар не му носят удовлетворение.
