Юнкайският стан не беше един, а сто лагера, вдигнати лакът до лакът в полумесец около стените на Мийрийн: град от коприна и платно, със свои булеварди и улички, кръчми и проститутки, добри квартали и лоши. Между обсадните линии и залива бяха изникнали палатки, приличаха на жълти гъби. Някои бяха малки и жалки, не повече от навеси от старо оцапано платно, да пазят от дъжд и слънце, но до тях се издигаха спални палатки, достатъчно големи да поберат сто мъже, и копринени павилиони, големи като палати, с харпии, блеснали на пилоните. Някои лагери бяха подредени: палатките в кръгове около голямо огнище, оръжията и бронята струпани около вътрешния кръг, коневръзите по външния. Другаде сякаш цареше пълен хаос.
Сухите обгорени равнини около Мийрийн бяха плоски и голи на много левги околовръст, но юнкайските кораби бяха докарали достатъчно дървен материал и кожи, за да построят шест огромни требушета. Бяха от трите страни на града, без страната откъм реката, и до тях имаше купища натрошен камък и чували с катран и смола, чакащи само да ги запалят. Един от войниците, които вървяха до колата, видя накъде гледа Тирион и гордо му каза, че на всеки от требушетите са дали име: Драконотрошача, Старата вещица, Дъщерята на харпията, Злата сестра, Призрака на Ащапор, Юмрука на Маздан. Извисени на четирийсет стъпки над палатките, требушетите бяха главната забележителност на лагера.
— Щом ги видя, драконовата кралица клекна — похвали се той. — И така ще си остане клекнала, да смуче благородния кур на Хиздар, иначе ще ѝ сринем стените.
Тирион видя как бият с камшик един роб, удар след удар, гърбът му бе само кръв и раздрано месо. Няколко мъже минаха покрай тях, оковани, дрънчаха при всяка стъпка: носеха копия и къси мечове, но веригите свързваха китките и глезените им. Въздухът миришеше на печащо се месо. Видя как някакъв мъж дере куче.
Видя също така и мъртвите, и чу умиращите. Под реещия се дим, миризмата на коне и острия солен мирис от залива се долавяше вонята на кръв и изпражнения. „Някаква зараза“, разбра той, докато гледаше как двама наемници изнасят труп от една палатка. Потрепери. Болест можеше да помете една армия по-бързо и от най-свирепата битка, казваше баща му.
„Още по-сериозна причина да се бяга, и то бързо.“
Четвърт миля по-натам видя сериозна причина да премисли. Беше се събрала тълпа — около трима роби, заловени при опит за бягство. Дойка видя, че гледа натам, и каза:
— Знам, че малките ми съкровища ще са мили и послушни. Виж какво става с тези, които се опитват да бягат.
Пленниците бяха завързани за редица кръстосани греди и двама прашкари изпробваха уменията си върху тях.
— Толоши — каза единият от пазачите им. — Най-добрите прашкари на света. Хвърлят оловни топчета вместо камъни.
Тирион никога не беше разбирал смисъла от прашките, след като лъковете имаха толкова по-голям обхват… но и никога не беше виждал толоши в действие. Оловните топчета нанасяха ужасно по-страшни рани от гладките камъчета, които използваха обикновените прашкари, и много по-страшни от раните от стрели също. Едно удари коляното на един от пленниците и то се пръсна на фонтан кръв и натрошена кост, а долната част на крака увисна на тъмночервена жила. „Е, този няма да бяга повече“, помисли Тирион. Мъжът се разкрещя и врясъците му се смесиха в утринния въздух със смеха на лагерни курви и ругатните на тези, които бяха заложили, че прашкарят няма да улучи. Пени извърна очи, но Дойка я хвана за брадичката и обърна главата ѝ към тримата роби.
— Гледай — заповяда ѝ. — Ти също, мечок.
Джора Мормон вдигна глава и изгледа Дойка. Тирион видя как се стегнаха мишците му. „Ще го удуши и това ще е краят за всички ни.“ Но рицарят само смръщи вежди и се обърна към кървавото зрелище.
Тухлените стени на Мийрийн потръпваха в утринната мараня. Убежището, до което те, нещастните глупаци, се бяха надявали да стигнат. „Колко дълго ще остане убежище обаче?“
И тримата неуспели бегълци бяха издъхнали, преди Дойка отново да подръпне поводите и колата да затрополи напред.
Лагерът на господаря им се намираше на югоизток от Старата вещица, почти в сянката ѝ, простираше се върху няколко акра. „Скромната палатка“ на Йезан зо Кагаз се оказа палат от коприна в лимоненожълт цвят. Позлатени харпии се издигаха на пилоните на деветте ѝ островърхи покрива. От всички страни я обкръжаваха по-малки палатки.
— Това са жилищата на готвачите на нашия благороден господар, на конкубинките и воините, и на няколко не толкова облагодетелствани родственици — каза Дойка, — но вие, миличките ми, ще имате рядката привилегия да спите в павилиона на самия Йезан. Той обича да държи съкровищата си близо до себе си. — Погледна намръщено Мормон. — Не и ти, мечко. Ти си голям и грозен и ще бъдеш окован навън. — Рицарят не реагира. — Първо обаче трябва да ви сложим нашийници.
