Танц с дракони полностью

„Всяко дете усеща майка си — помисли Дани. — Когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи…“

— Те ме зоват. Ела. — Хвана принц Куентин за ръка и го поведе към ямата, където бяха затворени два от драконите ѝ. — Останете отвън — каза на сир Баристан, докато Неопетнените отваряха огромните железни врати. — Принц Куентин ще ме защити.

И поведе дорнския принц към ямата.

Драконите извиха вратове и се взряха в тях с огнените си очи. Визерион беше скъсал една от веригите си и бе разтопил другите. Беше се лепнал високо над ямата като огромен бял прилеп, заровил нокти дълбоко в изгорените ронещи се тухли. Регал, все още окован, разкъсваше трупа на бик. Купчините кости на пода бяха по-високи от последния път, когато беше слизала тук, а стените бяха черни и сиви, повече пепел, отколкото тухла. Нямаше да издържат много дълго… но зад тях имаше само пръст и камък. „Могат ли драконите да прокопаят тунел през скала, като огнечръвите на стара Валирия?“ Надяваше се, че не.

Дорнският принц беше пребледнял като платно.

— Аз… казват, че били три.

— Дрогон е на лов. — Нямаше защо да чува останалото. — Белият е Визерион, зеленият е Регал. Нарекох ги на братята си. Гласът ѝ отекна от почернелите каменни стени. Прозвуча тънък — момичешки глас, не гласът на кралица и завоевателка, нито радостният глас на младоженка.

Регал изрева и огън изригна в ямата — стълб от червени и оранжеви пламъци. Плесна с криле и въздухът се изпълни с облак от сива пепел. Скъсани вериги задрънчаха около краката му. Куентин Мартел отскочи назад.

Някоя по-жестока жена можеше да му се изсмее, но Дани стисна ръката му и рече:

— Аз също се плаша от тях. Нищо срамно няма в това. Децата ми са пораснали диви и гневни в тъмното.

— Ти… смяташ да ги яздиш?

— Един от тях. Знам за драконите само това, което ми разказваше брат ми, когато бях малка, и каквото съм чела в книги, но е казано, че дори Егон Завоевателя нито веднъж не е посмял да яхне Вхагар или Мераксес, а сестрите му Балерион Черната гибел. Драконите живеят по-дълго от хората, някои — стотици години, тъй че Балерион имал други ездачи, след като Егон умрял… но никой ездач никога не е летял на два дракона.

Визерион отново изсъска. Между зъбите му изригна дим и видяха как дълбоко в гърлото му закипя зелен огън.

— Те са… страховити същества.

— Те са дракони, Куентин. — Дани се повдигна на пръсти и го целуна леко по едната буза, после по другата. — Аз също.

Младият принц преглътна.

— Аз… също имам кръвта на дракона в себе си. Мога да проследя родословието си чак до първата Денерис, принцесата Таргариен, която била сестра на крал Дерон Добрия и жена на принца на Дорн. Той е построил за нея Водните градини.

— Водните градини ли? — Честно казано, почти нищо не знаеше за Дорн и историята му.

— Любимият палат на баща ми. Бих ви ги показал с удоволствие. Всичко е от розов мрамор, с езерца и фонтани, с изглед към морето.

— Звучи красиво. — Отдръпна го от ръба на ямата. „Мястото му не е тук. Не трябваше изобщо да го водя тук.“ — Трябва да се върнеш там. Боя се, че дворът ми не е безопасно място за теб. Имам повече врагове, отколкото предполагаш. Направи Даарио на глупак, а той не прощава такива обиди.

— Имам рицарите си. Заклетите си щитове.

— Двама рицари. Даарио има петстотин Бурни врани. А и няма да е зле да внимаваш със съпруга ми. Изглежда добродушен и приятен човек, знам, но са му предани едни от най-страховитите воини на света. Ако на някого от тях му хрумне, че ще спечели благоволението му, като изобличи съперник…

— Аз съм принц на Дорн. Няма да бягам от роби и наемници.

„Значи си истински глупак, принц Жабок.“ Дани погледна за последно дивите си деца. Чуваше крясъците им, докато водеше Жабока към вратата, виждаше отраженията на огньовете им в танцуващата по тухлите светлина. „Погледна ли назад, съм изгубена.“

Железните врати зад тях изкънтяха и се затвориха.

— Разкажи ми за другата Денерис — каза тя. — Знам по-малко за историята на кралството на баща ми, отколкото би трябвало. Така и нямах майстер до себе си като малка. — „Само брат.“

— С най-голямо удоволствие, ваше величество — отвърна Куентин.

Беше много след полунощ, когато и последните гости напуснаха и Дани се върна в покоите си при своя лорд и крал. Хиздар поне беше щастлив, макар и малко пиян.

— Спазвам обещанията си — каза ѝ той, докато Ирри и Джикуи ги обличаха в нощните халати за ложето. — Пожела мир и го имаш.

„А ти пожела кръв и много скоро ще трябва да ти я дам“, помисли Дани, но отвърна само:

— Благодарна съм ти.

Възбудата на деня беше възпламенила страстта на съпруга ѝ. Щом слугините ѝ се оттеглиха, той смъкна халата ѝ и я бутна на гръб в леглото. Дани го взе в прегръдката си и му се покори. Както беше пиян, знаеше, че няма да се задържи дълго в нея.

Така и стана. После той притисна устни до ухото ѝ и прошепна:

— Дано боговете дадат да сме направили син тази нощ.