Сир Хостийн Фрей измъкна дългия си меч от ножницата и скочи към Виман Мандърли. Владетелят на Бял пристан се опита да се измъкне назад, но горницата на масата го беше приковала за стола. Мечът посече през три от четирите му гуши и плисна яркочервена кръв. Лейди Валда изпищя и се вкопчи в ръката на лорд съпруга си.
— Спрете! — изрева Рууз Болтън. — Спрете тази лудост.
Хората му се хвърлиха напред, докато тези на Мандърли прескачаха пейките, за да се доберат до Фрей. Един замахна към сир Хостийн с кама, но едрият рицар се завъртя и го посече в рамото. Лорд Виман се вдигна на крака и рухна. Старият лорд Локи викаше за майстер, докато Мандърли пляскаше на пода като пребит морж в разливащата се локва кръв. Около него кучетата се сбиха над надениците.
Четирийсет копиеносци на Дредфорт едва разтърваха биещите се и сложиха край на касапницата. На пода вече лежаха мъртви шестима мъже на Бял пристан и двама на Фрей. Още десетина бяха ранени, а един от Момчетата на Копелето, Лютън, издъхваше и ревеше за майка си, докато се опитваше да натика шепа хлъзгави черва през зейналата рана в корема си. Лорд Рамзи го усмири, като издърпа копие от ръцете на един от хората на Стоманените пищялки и го заби в гърдите му. Таванските греди още кънтяха от викове, молитви и проклятия, от цвиленето на ужасени коне и ръмженето на кучките на Рамзи. Уолтън Стоманените пищялки трябваше да изтропа десетина пъти с тъпия край на копието си по пода, докато залата затихне и се чуе гласът на Рууз Болтън.
— Виждам, че всички искате кръв — каза лордът на Дредфорт. Майстер Родри стоеше до него с гарван на рамото. Черните пера на птицата бяха лъскави като въглен на светлината на факлите. „Мокри са — осъзна Теон. — А негово благородие държи пергамент. Той също ще е мокър. Черни криле, черни слова.“ — Вместо да използвате мечовете си един срещу друг, може да ги пробвате срещу лорд Станис. — Лорд Болтън разви пергамента. — Войската му е на по-малко от три дни езда оттук, заровена в снега и гладуваща, а на мен поне ми омръзна да чакам благоволението му. Сир Хостийн, събере рицарите си при главната порта. Щом толкова сте зажаднели за бой, вие ще нанесете първия удар. Лорд Виман, вашите хора от Бял пристан да се строят при източната порта. Вие също ще тръгнете.
Мечът на Хостийн Фрей беше червен почти до дръжката. Капки кръв бяха опръскали лицето му като лунички. Той го отпусна и каза:
— Както заповяда милорд. Но след като ви донеса главата на Станис Баратеон, смятам да приключа с разфасоването на лорд Свинска мас.
Четирима рицари на Бял пристан се бяха стегнали в плътен кръг около лорд Виман, докато майстер Медрик се мъчеше да спре кървенето му.
— Първо ще трябва да минете през нас, сир — рече най-старият от тях, със сива брада и кораво лице, с три сребърни русалки на виолетово поле, извезани на зацапаната му с кръв връхна туника.
— С радост. Един по един или всички наведнъж, все едно.
— Стига! — ревна лорд Рамзи и размаха кървавото си копие. — Още една заплаха и ще ви изкормя всички лично. Баща ми каза! Спестете си гнева за претендента Станис.
Рууз Болтън кимна одобрително.
— Точно така. Ще има достатъчно време да се биете помежду си след като приключим със Станис. — Светлите му очи затърсиха из залата и се спряха на барда Абел до Теон. — Певец! Ела и ни изпей нещо успокоително.
Абел се поклони.
— Както благоволи милорд.
Закрачи към подиума с лютнята в ръка, прескочи ловко един-два трупа и седна кръстосал крака на високата маса. Щом започна да пее — тъжна и тиха песен, непозната за Теон Грейджой, — сир Хостийн, сир Енис и приятелите им Фрей се обърнаха да изведат конете си от залата.
Роуан сграбчи Теон за ръката.
— Банята. Трябва да стане сега.
Той се дръпна.
— Посред бял ден? Ще ни видят.
— Снегът ще ни скрие. Глух ли си? Болтън изкарва мечовете си. Трябва да стигнем до крал Станис преди тях.
— Но… Абел…
— Абел може сам да се погрижи за себе си — каза Катерицата.
„Това е лудост. Безнадеждна, глупава и обречена.“ Теон пресуши последните капки ейл и се надигна с неохота.
— Намерете сестрите си. Много вода трябва за банята на милейди.
Катерицата се измъкна тихо, както винаги. Роуан тръгна с него. Откакто тя и сестрите ѝ го бяха намерили в гората на боговете, го дебнеха на всяка крачка и никога не го оставяха сам. Не му вярваха. „А и защо? Бях Смрад преди и може отново да стана Смрад. Смрад, миризлив, римува се с лъжлив.“
Навън снегът все още валеше. Снежните човеци, вдигнати от скуайърите, се бяха превърнали в чудовищни великани, десет стъпки високи и уродливи. Бели стени се издигаха от двете им страни, докато двамата с Роуан си проправяха път към гората на боговете: пътеките между цитаделата, кулата и залата се бяха превърнали в лабиринт от ледени окопи, изривани на всеки час, за да се поддържат чисти. Лесно беше човек да се загуби в този замръзнал лабиринт, но Теон Грейджой знаеше всяка извивка и чупка.
