Дори гората на боговете побеляваше. Ледена кора беше стегнала езерцето под дървото на сърцето, а лицето, издълбано в белия му ствол, беше пуснало мустаци от ледени висулки. По това време на деня не можеха да се надяват, че ще са сами със старите богове. Роуан дръпна Теон настрана от молещите се пред дървото северняци към едно по-закътано място по-назад до стената с казармите, до локва топла кал, която миришеше на развалени яйца. Дори калта бе започнала да се заледява по краищата.
— Зимата иде…
Роуан го изгледа мрачно.
— Нямаш право да изричаш думите на лорд Едард. Не и ти. Никога. След това, което направи…
— Вие също убихте момче.
— Не бяхме ние. Казах ти.
— Думите са вятър. — „Не са по-добри от мен. Едни и същи сме.“ — Убихте другите, защо не и него? Жълтия Дик…
— … беше вмирисан като теб. Прасе.
— А Малкия Уолдър беше прасенце. Убийството му насъска Фрей срещу Мандърли, хитро, вие ги…
— Не ние! — Роуан го сграбчи за гърлото и го притисна в стената, лицето ѝ бе само на два пръста от неговото. — Кажеш ли го още веднъж, ще ти изтръгна лъжливия език, родоубиецо.
Усмихна ѝ се с изпочупените си зъби.
— Няма. Езикът ми ви трябва, за да минете през охраната. Лъжите ми ви трябват.
Роуан го заплю. Пусна го и избърса с погнуса ръце в дрехата си все едно, че се беше омърсила само от докосването му.
Теон знаеше, че не бива да я предизвиква. По свой начин тя беше опасна колкото Кожаря или Деймън Потанцувай за мен. Но беше премръзнал и уморен, главата му щеше да се пръсне и не беше спал от няколко дни.
— Направих ужасни неща… предадох своите, измених, заповядах да убият хора, които ми вярваха… но не съм родоубиец.
— Момчетата на Старк не ти бяха братя, да. Знаем.
Вярно беше, но не това имаше предвид Теон. „Не бяха от моята кръв, но все пак не им напакостих. Двамата, които убихме, бяха просто синове на мелничар.“ Не искаше да мисли за майка им. Беше познавал жената на мелничаря от години, дори беше лягал с нея. „Големи гърди, с широки тъмни зърна, сладка уста, весел смях. Радости, които никога вече няма да вкуся.“
Но нямаше полза да казва на Роуан всичко това. Тя нямаше да повярва на отричанията му повече, отколкото той на нейните.
— Ръцете ми са оцапани с кръв, но не с кръвта на братя — отрони той уморено. — И бях наказан.
— Но не достатъчно. — Роуан му обърна гръб.
„Глупава жена.“ Теон можеше да е прекършено същество, но все още носеше кама. Лесно можеше да я извади и да я забие в гърба ѝ. На това поне все още беше способен, нищо, че беше останал почти без зъби. Можеше дори да е проява на милост — по-бърз и чист край от онзи, който я чакаше, когато ги заловеше Рамзи.
Смрад можеше да го направи. Да го направи с плахата надежда, че може би ще удовлетвори лорд Рамзи. Тези курви бяха решили да откраднат младоженката на Рамзи; Смрад не можеше да го позволи. Но старите богове го бяха познали, бяха го нарекли Теон. „Железнороден бях, син на Бейлон Грейджой и законен наследник на Пайк.“ Отрязаните пръсти го засърбяха и затрепериха, но не извадиха камата.
Катерицата се върна с другите четири: мършавата сивокоса Миртъл, Уилоу Вещерското око с дългата ѝ черна плитка, широката в кръста едрогърда Френя, Холи с ножа ѝ. Облечени като слугини. „Никакви мечове — забеляза Теон. — Никакви брадви, чукове, никакви оръжия освен ножовете.“ Наметалото на Холи беше стегнато със сива тока, а Френя беше намотала конопено въже по тялото си, от бедрата до гърдите. С него изглеждаше още по-едра.
Миртъл носеше слугински дрехи за Роуан.
— Дворовете са пълни с глупаци — предупреди ги тя. — Канят се да тръгват навън.
— Коленичещи — изсумтя Уилоу презрително. — Великият им лорд заповядва, те се подчиняват.
— Ще умрат — изписука Холи щастливо.
— И те, и ние — каза Теон. — Дори да минем през охраната, как смятате да изведете лейди Аря?
Холи се усмихна.
— Шест жени влизаме, шест излизаме. Кой ти гледа слугинчета? Ще облечем момичето Старк като Катерицата.
Теон погледна Катерицата. „Почти еднакви са на ръст. Може и да успеят.“
— А тя как ще излезе?
— През някой прозорец и долу в гората на боговете — отговори му тя. — Бях на дванайсет първия път, когато брат ми ме взе на набег южно от Вала ви. Тогава си спечелих името. Брат ми каза, че приличам на катерица, тичаща по дърво. Оттогава съм прехвърляла Вала шест пъти, насам и обратно. Все ще мога да се спусна по една каменна кула.
— Доволен ли си, обърни-плащ? — попита Роуан. — Да започваме.
Кухнята на Зимен хребет с високия сводест таван заемаше отделна сграда, настрана от залите и цитаделите на замъка, за да се избегне пожар. Миризмите вътре се сменяха час по час — винаги различен лъх на печени меса, праз и лук, и прясно опечен хляб. Рууз Болтън бе поставил охрана на кухненските врати. При толкова много гърла за хранене всеки залък беше ценен. Дори готвачите и чистачите на котли се наблюдаваха непрекъснато. Но пазачите познаваха Смрад. Обичаха да го дразнят, когато дойдеше да вземе гореща вода за банята на лейди Аря. Никой не смееше да стигне по-далече обаче. Знаеше се, че Смрад е любимецът на лорд Рамзи.
