— Принцът на Вонята е дошъл за гореща вода — заяви един от охраната, щом Теон и слугинчетата му се появиха пред него. Отвори им вратата. — Хайде бързо, докато не се е издухал всичкият топъл въздух.
Влязоха и Теон сграбчи едно от ратайчетата за рамото.
— Гореща вода за милейди, момче. Шест пълни ведра и гледай да е наистина гореща. Лорд Рамзи я иска розова и чиста.
— Да, милорд — отвърна момчето. — Веднага, милорд.
„Веднага“ отне доста повече време, отколкото му се искаше на Теон. Нито един от големите котли не беше чист, тъй че момчето трябваше да изтърка един, преди да го напълни. Цяла вечност отне, докато кипне, и още време, докато напълнят шестте дървени ведра. През цялото време жените на Абел чакаха, скрили лицата си под качулките. „Правят го съвсем погрешно.“ Истинските слугинчета винаги се закачаха с ратаите, флиртуваха с готвачите, щипваха по някоя хапка тук и залък — там. Роуан и сестрите ѝ заговорнички не искаха да привличат внимание, но мрачното им мълчание скоро накара пазачите да ги поглеждат озадачено.
— Къде са Мейси, Джез и другите момичета? — попита един. — Обичайните.
— Лейди Аря е недоволна от тях — излъга Теон. — Последния път водата беше изстинала, преди да стигне до коритото.
Горещата вода изпълваше въздуха с облаци пара и стапяше сипещите се снежинки. Поеха обратно през лабиринта от ледени окопи. С всяка стъпка водата се плискаше и изстиваше. Проходите бяха задръстени с войска: рицари с вълнени туники и кожени наметала, войници с копия, стрелци с неизпънати лъкове и снопове стрели, наемни конници и коняри, подкарали бойни коне. Мъжете на Фрей носеха знака с двете кули, тези на Бял пристан — тритона и тризъбеца. Провираха се във виелицата един покрай друг в противоположни посоки, споглеждаха се нащрек, но не вадеха мечове. Не и тук. „Вън в горите може и да е друго.“
Неколцина ветерани на Дредфорт пазеха вратите на Голямата цитадела.
— Пак ли проклета баня? — изръмжа сержантът им, като видя димящите ведра. Беше пъхнал ръце под мишниците от студа. — Снощи се къпа. Колко може да се омърси една жена в леглото си?
„Повече, отколкото можеш да си представиш, ако дели това легло с Рамзи“, помисли Теон, спомнил си брачната нощ и нещата, които бяха принудени да правят с Джени.
— Заповед на лорд Рамзи.
— Хайде вътре, преди водата да е замръзнала — подкани ги сержантът. Двама от пазачите отвориха крилата на вратата.
В преддверието бе студено като навън. Холи изтърси снега от ботушите си и смъкна качулката.
— Мислех, че ще е по-трудно. — Дъхът ѝ излезе на скреж.
— Горе при спалнята на милорд има още пазачи — предупреди ги Теон. — Хора на Рамзи. — Не посмя да ги нарече Момчетата на Копелето. Не и тук. Човек не знаеше кой може да подслушва. — Дръжте главите си наведени и не сваляйте качулките.
— Послушай го, Холи — каза Роуан. — Някой ще ти познае лицето. Не искаме неприятности.
Теон ги поведе по стълбището. „Изкачвал съм тези стъпала хиляда пъти.“ Като момче ги взимаше нагоре бегом, а надолу прескачаше по три наведнъж. Веднъж скочи право върху баба Нан и я събори на пода. Това му спечели най-лошия пердах, който бе получавал в Зимен хребет, макар да си беше почти галене в сравнение с боя, който братята му му теглеха в Пайк. Двамата с Роб бяха водили много геройски битки по тези стъпала с дървените си мечове. Добра тренировка беше: наби му в главата колко е трудно да си пробиеш с бой път по вито стълбище срещу здрава съпротива. Сир Родрик казваше, че един добър мъж може да задържи сто, нападащи отдолу.
Но това бе много отдавна. Всички бяха мъртви вече. Джори, старият сир Родрик, лорд Едард, Харвин и Хълън, Кайн и Дезмънд, и Том Дебелака, Алин с мечтите му за рицарство, Микен, който му беше дал първия истински меч. Дори и баба Нан, най-вероятно.
И Роб. Роб, който беше повече брат на Теон от всеки син, заченат от слабините на Бейлон Грейджой. „Убит на Червената сватба, заклан от Фрей. Трябваше да съм с него. Къде бях тогава? Трябваше да умра с него.“
Спря толкова внезапно, че Уилоу едва не се блъсна в гърба му. Вратата на спалнята на Рамзи беше пред него. И я пазеха двама от Момчетата на Копелето, Алин Киселия и Грънт.
„Старите богове са ни пожелали добро.“ Грънт нямаше език, а Алин Киселия нямаше мозък, казваше лорд Рамзи. Единият беше жесток, другият зъл, но и двамата бяха прекарали повечето от живота си в служба в Дредфорт. Правеха каквото им се каже.
— Нося гореща вода за лейди Аря — каза им Теон.
— Пробвай да се измиеш. Смрад — рече Алин Киселия. — Миришеш на конска пикня. — Грънт изпръхтя съгласен. Или може би трябваше да е смях. Но Алин отключи вратата на спалнята и Теон махна на жените да минат.
В тази стая не изгряваше ден. Сенки загръщаха всичко. Една последна цепеница пращеше вяло сред гаснещите въглени в камината, а на масата до разхвърляното празно легло мъждукаше свещ. „Момичето го няма — помисли Теон. — Хвърлило се е от прозореца от отчаяние.“ Но прозорците тук бяха със затворени кепенци против студа, запушени с кора навят сняг и скреж.
