— Вие сте нагла. Е, това трябва да се очаква от една дивачка. Трябва да ви намерим съпруг, който да ви научи на вежливост. — Кралицата погледна ядосано Джон. — Не одобрявам, лорд-командир. И милорд съпругът ми няма да одобри. Не мога да ви попреча да отворите портата си, както и двамата знаем много добре, но ви гарантирам, че ще отговаряте за това, когато кралят се върне от битката. Може би ще пожелаете да премислите.
— Ваше величество. — Джон коленичи отново. Този път Вал не го последва. — Съжалявам, че сте недоволна от действията ми. Направих каквото сметнах за най-добре. Имам ли разрешението ви да напусна?
— Имате. Веднага.
Щом се отдалечиха от хората на кралицата, Вал отприщи гнева си.
— Излъга ме за брадата ѝ. Тая има повече косми на брадичката, отколкото аз между краката. А дъщеря ѝ… лицето ѝ…
— Сива люспа.
— Сивата смърт я наричаме ние.
— Не винаги е смъртоносна при децата.
— На север от Вала е смъртоносна. Отвара от бучиниш е сигурен лек, но възглавница или нож също ще свършат работа. Ако аз бях родила това нещастно дете, отдавна щях да съм дала дара на милостта.
Тази Вал Джон никога досега не бе виждал.
— Принцеса Шайрийн е единственото дете на кралицата.
— Жалко за двете. Детето е нечисто.
— Ако Станис спечели войната, Шайрийн ще бъде наследничката на Железния трон.
— Жалко за Седемте кралства тогава.
— Майстерите казват, че сивата люспа не е…
— Майстерите могат да вярват каквото си искат. Питай някоя горска вещица, ако искаш да научиш истината. Сивата смърт спи, а после се пробужда. Това дете е нечисто!
— Изглежда мило момиче. Не можеш да знаеш…
— Мога. Нищо не знаеш, Джон Сняг. — Вал го стисна за ръката. — Искам чудовището да се махне оттук. Кърмачката също. Не можеш да ги оставиш в същата кула с мъртвото момиче.
Джон избута ръката ѝ.
— Тя не е мъртва!
— Мъртва е. Майка ѝ не може да го види. Нито ти, явно. Но смъртта е в нея. — Отдалечи се от него, спря и се обърна. — Аз ти доведох Тормунд Ужаса на великаните. Донеси ми чудовището ми.
— Ако мога, ще ти го дам.
— Направи го. Длъжник си ми, Джон Сняг.
Джон я гледаше, докато се отдалечаваше. „Не е права. Не може да е права. Сивата люспа не е толкова смъртоносна, колкото твърди, не и при деца.“
Дух пак го нямаше. Слънцето се беше снишило на запад. „Чаша горещо подправено вино ще ми дойде добре. Две чаши — още по-добре.“ Но това трябваше да изчака. Пред врагове му предстоеше да се изправи. Врагове от най-лошия вид: братя.
Кожите го чакаше при клетката на макарата. Качиха се заедно. Колкото по-високо се качваха, толкова по-силен ставаше вятърът. На петдесет стъпки тежката клетка започна да се люшка при всеки порив. От време на време се остъргваше във Вала и отпращаше надолу дъжд от ледени кристали, които блещукаха на слънчевата светлина. Издигнаха се над най-високите кули на замъка. На четиристотин стъпки вятърът беше зъбат, задърпа черното му наметало и то заплющя в железните решетки. На седемстотин стъпки го прониза до костите. „Валът е мой — напомни си Джон, докато мъжете на макарата издърпваха клетката. — За още два дни поне.“
Скочи на леда, благодари на мъжете на лостовете и кимна на копиеносците на стража. И двамата бяха вдигнали вълнените си качулки над главите, тъй че нищо не се виждаше от лицата им освен очите, но позна Тай по дългата сплетена и мазна коса, спускаща се на гърба му, и Оуен по наденицата, която бе пъхнал в ножницата на бедрото си. Щеше да ги познае и само по стойката. „Един добър лорд трябва да познава хората си“, казваше баща му на него и Роб някога в Зимен хребет.
Тръгна по ръба на Вала и се загледа долу в мъртвото поле, където бе избито воинството на Манс Райдър. Зачуди се къде ли е Манс сега. „Дали те е намерил, сестричке? Или това бе само хитрина, за да го пусна на свобода?“
Много време беше изтекло, откакто за последен път бе видял Аря. Как ли изглеждаше сега? Щеше ли изобщо да я познае? „Аря Препъвачката. Лицето ѝ винаги беше мръсно.“ Щеше ли още да носи онзи малък меч, който бе поръчал на Микен да изкове за нея? „Бодеш ги с острия му край“, беше ѝ казал. Мъдрост за брачната ѝ нощ, ако половината от това, което беше чувал за Рамзи Сняг, беше вярно. „Доведи ми я, Манс. Аз спасих сина ти от Мелисандра и скоро ще спася четири хиляди от свободния народ. Дължиш ми това едничко малко момиче.“
Следобедните сенки пълзяха сред дърветата на гората на духовете на север. Небето на запад бе лумнало в червено, а на изток вече надничаха първите звезди. Джон Сняг свиваше и отпускаше пръстите на дясната си ръка, докато си спомняше всичко, което бе изгубил. „Сам, мил дебел глупако, изигра ми жестока игра, когато ме направи лорд-командир. Един лорд-командир няма приятели.“
— Лорд Сняг? — каза Кожите. — Клетката се изкачва.
— Чувам я.
Отдръпна се от ръба.
