В бурята от емоции, която представляваше Маделин, настъпи затишие.
Петрович отвори очи с усилие. Дясната половина на лицето му беше безчувствена - бяха му инжектирали болкоуспокоителни заради пукнатата му ябълчена кост - и лекарят го беше предупредил да не се усмихва поне месец. Поне това указание щеше да изпълни без особено затруднение.
Маделин стоеше надвесена над него, подпряла ръце на хълбоците си, изпълнена с праведен гняв, и изглеждаше наистина величествено, облечена в сивата си униформа на ИВМ. Кожата й беше по-бледа от обичайното и тя трепереше.
- Няма да мога да те предпазя, ако правиш такива неща - каза Маделин. -Няма да мога да те спася, ако не съм наблизо.
Петрович отмести дрехите си настрани и избърса слюнката, която се стичаше в ъгълчето на устата му.
- Чейн ме повика.
- И ти трябваше да отидеш. - Тя стисна гневно зъби. - Ще го убия. Къде е той?
- Не знам. Предполагам, че все още се опитват да изрежат покрива на колата, за да измъкнат навън трупа му. - Той се опита да свие рамене. -Някой успя да те изпревари.
Войнственото й настроение се стопи за миг. Тя седна до него и столът изведнъж заприлича на детско столче.
- Какво?
- Той ми се обади. Каза, че разполагал с няколко парчета от американски военен робот, но искал някой да ги огледа, за да потвърди, че са оригинални. Нямаше под ръка експерт, затова приех да му помогна. - Петрович задъвка устната си, усети вкуса на антисептика и се намръщи. Болеше, но това беше приятна болка.
- Би могъл - би трябвало - да му откажеш. Не е негова работа да те моли за това.
- Когато дойдат при нас през нощта и се опитат да ни отведат там, където обикновено отвеждат хората като нас, за да се помъчат да измъкнат с изтезания всичко, което знаем, тогава ще разберем, че през цялото време е било наша работа. Само че вече ще бъде твърде късно да направим нещо по въпроса. Трябва да разбера кои са те и какви са плановете им, защото ако го направя, ще мога да ги изпратя обратно вкъщи с подвити опашки.
Тя го прегърна и отпусна ръка върху рамото му, което беше натъртено от отката на карабината. Хартиената пижама, с която бе облечен, прошумоля.
- Не му повярвах - каза той. - Не му се доверих. Може би...
- Той просто те е използвал, както обикновено. Ти дори не го харесваше.
- Да, знам. И след като вече го няма, дори не мога да му кажа какъв пиздобол е. - Петрович се облегна върху Маделин и отпусна глава на гърдите ?. - Знаех, че нещо не е наред. На портала трябваше да има охрана. Той искаше да вървим напред, аз исках да изчакаме. Така че той направи каквото искаше, а аз останах. Стана пред очите ми, Мади.
- Можел е да изчака, също като теб.
- Можех да го накарам да изчака.
- А той слушал ли те е някога? Винаги правеше каквото си е наумил. - Тя го притисна към себе си. - Глупав човек.
- Ох - промърмори Петрович.
Извинявай рече тя. Но не го пусна.
Двамата поседяха така известно време, всеки заслушан в тихите звуци на другия. Вратата отново се отвори и в чакалнята влезе мъж с униформа: сако, изгладена бяла риза, притегната вратовръзка, панталони, които и в буря нямаше да се измачкат. На кръста си носеше кобур с револвер, а в ръката си държеше прозрачна найлонова торбичка.
- Простете за прекъсването. Сержант Петрович, доктор Петрович?
Двамата вдигнаха погледи към него.
- Капитан Даниълс. Разузнавателен отдел. Съжалявам за загубата ви.
- Загуба? - надигна се Петрович. - А, да. И аз.
Даниълс протегна ръката си, в която държеше торбичката.
- Трябва да задържим това като доказателство, но ако искате, по-късно можем да ви го предадем.
Маделин взе торбичката и огледа ножа, който лежеше вътре.
- Къде го намерихте?
- Хирургът го извади от гърдите на съпруга ви, сержант.
Тя погледна намръщено Петрович и върна торбичката с ножа на капитана.
- Това е кабар. Американски.
- Произвеждат ги в Тайван - рече Петрович, притискайки ръка към превръзката на гърдите си. - Може да е дошъл отвсякъде.
- Не, не може - възрази тя. - Може да е изваден само от глупавия ми съпруг, който след десетина години ще замени всичките си важни органи с пластмаса и метал.
Тя се изправи, принуждавайки капитана да отстъпи назад, и сложила ръце на хълбоците, продължи да мъмри Петрович.
- Имаш ли да ми казваш още нещо? Да си изгубил някое око или крак? Да не си се сдобил с кибернетичен далак? Защото вече са заменили мозъка ти с евтин джобен калкулатор.
- Зависи - отвърна Петрович.
- От какво?
- От това какво са ти казали. - Той погледна над рамката на очилата си. -Трябва ли да го правим точно сега?
- А кога? Доколкото виждам, не се занимаваш с нещо важно в момента -освен ако не си организирал друга пресконференция, на която да ръсиш обиди.
- Може би трябва да се върна по-късно - осмели се да се обади Даниълс.
- Не, вече приключихме. Нали щеше да ми казваш всичко, Сам. Всичко.
- Добре мина - каза той. - Какво мога да направя за вас, капитане?
- Искам да ви задам няколко въпроса. Сигурен ли сте, че моментът е подходящ?
- Да. Тя е права - нямам какво друго да правя, така че можете да питате. Ще отговоря, доколкото е по силите ми. Може ли първо да ви попитам нещо?
