Петрович сложи снимката в кутията. Коридорът беше празен, но това не означаваше, че не го наблюдават. Той измъкна от джоба си черна палка и я включи със завъртане на единия й край. Тя се обля в светлина, която бързо изчезна, като на мястото й остана само тънка светеща линия.
Петрович прокара палката върху бюрото, после обиколи стаята, като внимателно сканираше всичко около себе си. Когато се приближи до вратата, светлината придоби яркочервен цвят и той надникна навън. На тавана точно над главата му беше монтирана камера, малък черен наблюдателен купол.
Той се дръпна назад и притвори вратата с крак. После отиде право при бюрото и започна да разлиства всички папки, преглеждайки съдържанието им с обиграно око. В първите няколко нямаше нищо, свързано с разследването му, затова Петрович реши, че са били оставени там от някой подчинен. Малко по-надолу в купчината намери доклада за откриването на къртицата. Той също се озова в кутията, както и следващата папка, която съдържаше само няколко напечатани листа, но беше озаглавена „Заподозрени от ЦРУ".
Петрович прецени на око размерите на папките и извади още две, които бяха горе-долу също толкова дебели, от различни места в класьорите. Същевременно реши да прерови и крайните отделения, да види какво е скрито там.
Не знаеше какво да очаква. Бутилки, може би, но единственият алкохол, до който беше виждал да се докосва Чейн, бе просмуканото в една коркова тапа вино. Порно, но мъжът, изглежда, изобщо не се интересуваше от жени. Или мъже. Обичаше да похапва пайове, но закръглената му фигура се дължеше по-скоро на лош режим на хранене и липса на повечко движение, отколкото на непрекъснатото набиване на бисквитки.
Намери само няколко празни кутии от никотинови лепенки. Очевидно Чейн беше страдал по вредния си навик. Със същия успех би могъл да стане и монах. Поне сега вероятно щеше да е още жив.
Петрович се върна при бюрото и трите му чекмеджета. Разчисти празните химикалки и пресъхнали писалки в първото и на дъното откри три дебитни карти. По-късно щеше да ги прекара през четеца, за да разбере какви суми има в тях.
Следващото чекмедже беше пълно с най-различни носители на информация - от древните три и половина инчови дискети, през сребристите дискове и пластмасови флашки, до съвременните полупроводникови карти, върху които бяха отпечатани най-различни шарки.
Всичките се озоваха в кутията. Дори накрая да изтриеше всичките, заслужаваше си да порови в тях с надеждата да открие поне едно златно късче информация.
Когато отвори най-долното чекмедже, той откри оборудването за подслушване на Чейн, което на няколко пъти беше използвано и върху самия него. Имаше ръководства за употреба, софтуер, както и купчина от самите бръмбарчета с различни размери и форми, включително залепващите се, които Чейн толкова много харесваше. Наличен беше и детектор за откриването им.
Петрович не знаеше дали ИВМ ще му позволи да отнесе тези неща у дома си. Но си струваше да опита.
Сега идваше трудната част. Той отвори кутийката, в която държеше капаците си, и ги сложи върху очилата, а от другия джоб извади играчката си и я отвори. Стаята не изобилстваше от информация. Поне не още.
Петрович започна да опипва плота на бюрото отдолу, после се прехвърли на чекмеджетата и накрая, след като не успя да намери никакво листче хартия, се отпусна на четири крака на пода. Лицето му потрепна нервно. Чейн не беше оставил паролата си за достъп на никое от очевидните места.
Върху бюрото също нямаше нищо - в използваните чаши имаше само утайка, а на стационарния телефон беше залепено единствено листче с номера.
Петрович се наруга, скочи към полупълната кутия, измъкна снимката от сватбата и изчопли с нокът задния капак. Но и тук нямаше нищо.
Все тая. Задачата му се бе превърнала от трудна в много трудна, но той беше подготвен и за това. С помощта на уредчето си успя да влезе в компютъра на ИВМ - не в публичния интерфейс на организацията, а в програмния код, отговарящ за точките на достъп - и същевременно изстреля тайното си оръжие.
На екрана се изписа: Моши моши.
Уредчето беше достатъчно умно, за да разбере какво иска Петрович. Естествено, че беше. Достатъчно бе да му посочи точката за достъп, която искаше да хакне, и то веднага намери решението в базата си данни. В случая нямаше нужда от финес, а от бързина. Две секунди по-късно Петрович вече беше вътре.
Капаците му се активираха и върху шкафовете с чекмеджетата се появиха идентификационни табели - уникални поредици от цифри, които бяха прикрепени към всяко досие. Двете папки, които беше прибрал в кутията, разкриха обозначенията си, но вместо напълно да ги изтрие от архива, той размени етикетите им с етикетите на две други досиета. Тях вече ги изтри и пусна агента си из компютъра на ИВМ, за да заличи всички споменавания на предишните обозначения.
