- Времената са трудни за всички ни. Да можеше всеки да има гражданско самосъзнание като вашето.
Петрович изчака да остане сам и едва тогава изсумтя презрително. Даниълс не успя да го заблуди и той се зачуди дали би успял да заблуди когото и да било. Униформата може и да оказваше влияние върху някои хора, но не и върху него; беше си имал единствено проблеми с мъже - винаги мъже! - обикалящи наперено насам-натам, сякаш са на парад.
Човекът, когото беше убил, не беше Външен. Нямаше никакъв шанс да е такъв дори и ако се пренебрегне сателитното оборудване, стелт костюмът или пък съвпадението, че единствената взривена от него сграда беше същата, в която Чейн бе скрил частите на къртицата. Проблемът бяха зъбите му. Идеално подравнени и бели, проблясващи зловещо в полумрака. Нито един Външен нямаше толкова здрави зъби - както и почти никой от обитателите на Метрозоната.
Петрович беше готов да се обзаложи на солидна сума, че точно в този момент Даниълс провежда генетичен анализ, проверявайки за наличието на военни био-хакове, и че ЦРУ са главните му заподозрени за убийството на Хари Чейн.
Облече дрехите си и грабна ботушите и шинела си. Играчката му все още беше в джоба, заедно с разни други джунджурии, които държеше там. За разлика от предишния път. Пръстите му отказваха да завържат ботушите, затова той просто натика връзките вътре.
Маделин седеше пред регистратурата и прехвърляше зърната на броеницата си, като от време на време хвърляше по едно око на телевизора. Когато Петрович се приближи до нея, тя прибра броеницата в джоба си.
- Бих ти подал ръце, за да станеш - рече той, - но се страхувам, че по-скоро те ще се извадят от ставите си.
Тя прехапа долната си устна.
- Не искам да те изгубя точно когато те намерих.
- Да. Луда работа. Не трябваше да го правя. Това, че успях да отърва кожата, не е извинение. Съжалявам.
- И повече няма да се повтори? - Тя го пронизваше с острия си поглед. Петрович си пое дъх със свистене.
- Тук вече имам малък проблем. - Той се огледа; във фоайето имаше и други хора, а онова, което искаше да изрече, не беше за публична консумация. Успя да забележи, че е изгубил първото място в новинарския цикъл -сутрешният взрив го беше избутал назад. - Какво ще кажеш да си потърсим място за хапване? Трябва да ти разкажа всичко.
Въведоха Петрович в един кабинет, който се намираше в сграда, различна от онази, в която Чейн работеше като полицай, с различна гледка от прозореца, но въпреки това отличителните белези на Чейн веднага си проличаваха.
В ъгъла стоеше кафеварка, заобиколена от всички джунджурии, необходими за приготвянето на кафе - мръсни чаши, мръсни лъжички, две празни пакетчета от филтърно кафе и едно, защипано с червен кламер. По пода като есенни листа се въргаляха няколко филтърчета, които се бяха изсипали от поставената на рафта кутия.
Върху всяка равна повърхност в стаята бяха струпани купчини с листове хартия, вероятно изкушавали някогашния обитател на кабинета да отвори прозореца и цялата подредба да отиде по дяволите. Класьорите бяха тъпкани с папки. Бюрото му също беше отрупано с всевъзможни неща, които в определен момент е смятал за важни.
Между мебелите и стените нямаше много място - майорът в разорената милиция беше по-малко уважаван и от полицейския инспектор.
- Е, добре - рече Петрович. - Какво да правя с всичко това?
Даниълс му подаде сглобяема кутия за документи.
- Вземете всичко полезно, което е оставил. Следващият човек, който ще заеме кабинета, сигурно ще изхвърли каквото е останало, така че най-добре приберете всичко.
Петрович се зае да сглобява кутията, като пъхаше петлето на едната стена в гнездото на съседната - и така, докато не се получи твърда конструкция. Имаше и капак, който се монтираше по същия начин и се отваряше на една страна. Даниълс се облегна на рамката на вратата, осигурявайки му достъп до прозореца, където се намираше столът на Чейн.
- Би трябвало да ви наблюдавам какво прибирате, но мисля, че мога да ви се доверя, нали?
- Разбира се - отвърна Петрович. - Иска ми се да остана известно време сам.
- Ще се върна след двайсетина минути, да видя как се справяте. - Даниълс му хвърли един последен поглед и се отдалечи с почти маршова стъпка, оставяйки вратата към коридора отворена.
Петрович погледна над очилата си, взе една поставена в рамка фотография и започна да я изучава, докато стъпките на Даниълс не заглъхнаха напълно.
Тъкмо се накани да остави снимката на мястото ?, когато осъзна каква е тя, какво показва. Него и Маделин - той, чувствайки се неудобно в костюм, без вратовръзка. Тя - желаеща да бъде в бяло, но след Дългата нощ в Метрозоната не шиеха скоростно сватбени рокли за двуметрови блондинки. Вместо това носеше сивкава коприна, подобна на воал, която увиха около тялото й направо от топа и я прикрепиха изкусно с безопасни игли и сребърна брошка.
Самият Чейн ги беше снимал на стъпалата пред църквата, след това си беше направил труда да разпечата снимката, да я постави в рамка и да я изпрати на щастливата двойка. Очевидно беше направил копие и за себе си.
