Останал без маса, Петрович изправи стола си и се свлече върху него.
- Добре ли си? - попита Маделин.
Той огледа ръката си, която го болеше при раздвиж-ване на пръстите. Кокалчетата му бяха окървавени и кожата беше разкъсана на места.
- А ти? Ребрата ти?
- Почувствах, че нещо се размърда. Дробовете ми не се пълнят с течност, значи не е чак толкова сериозно. Сам - рече тя, - защо й каза?
- Защото нямаше причина да го крия. - Той побутна очилата си нагоре. - Не исках да си мисли, че той може да се появи всеки момент, жив, да се чеше по задника и да се чуди дали е липсвал на някого. Тя е неговото семейство. Заслужава да знае.
Маделин положи длан върху крака му.
- Прав си.
- Нима? Бях започнал да се чудя. - Петрович се обърна към Уонг, който разнасяше чашите и най-накрая стигна и до него. - Благодаря. Нямаше нужда.
- Това е моето кафене. Тя нападна моите клиенти. Луда жена не е добре за бизнеса, затова бързо вън. - Уонг ги погледна. - Къде са ви чашите? Не искате ли допълнително?
- Мисля, че са на бара - извърна се Маделин и пот-репна от болката.
Той се усмихна.
- Ще ви донеса чисти.
Маделин се изправи сковано, прегърна Уонг и залепи една влажна целувка върху плешивината на темето му. Притисна го силно към себе си, обгръщайки го с двете си ръце, като остави навън да стърчи само каната с кафе.
- Ти си много добър и мил човек и аз много те обичам.
После го пусна и скришом избърса очите си. Без да каже нито дума, Уонг отиде до бара и направи същото.
Маделин приклекна до Петрович и наведе главата си към неговата.
- Трябва да направим нещо за него, Сам.
Петрович повъртя тази идея из устата си, за да почувства вкуса и аромата й
Да. Както и за всички други Уонг.
Петрович се събуди до нея и отново усети онази дълбока вътрешна тръпка -не само да е приеман и желан, но и обичан.
Лежеше в сумрака, без да помръдва, заслушан в дишането й, усещайки излъчваната от нея топлина. През целия си живот беше изпитвал студ, затова не му пречеше, че тя грее като печка, подхранвана от енергията и страстта си.
Измъкна се изпод завивките и седна на ръба на леглото. Когато пръстите му обгърнаха металната рамка на очилата, той усети как кожата на ръката му се изопва. След онзи спонтанен, див удар нямаше счупени кости, но той накара Петрович да се зачуди дали само краката на Шарлът Соренсън са направени от метал.
Отиде в банята и се огледа в огледалото. Лицето му изглеждаше изпито под ярката синьо-бяла светлина на флуоресцентната лампа. Да бъде изненадан от една експлозия беше простимо. Но вторият случай вече започваше да намирисва на небрежност. Не само шинелът му беше заприличал на парцал -обработената кожа не предпазваше кой знае колко.
Изтърка се, доколкото можа, под мизерната струя на душа. Продължаваше да мирише на прах и семтекс - освен ако миризмата не идваше от кърпата, която той внимателно подуши, - чиито дребни частици се бяха набили дълбоко в кожата му. Петрович увеси глава. Беше уморен, ужасно уморен.
Зачуди се дали да не се върне обратно в леглото и да почерпи още малко топлина от Маделин, но вместо това намери някакви дрехи, които не беше обличал често напоследък, и бързо ги навлече.
Без да светва лампата, той коленичи до леглото и я погъделичка по носа с връхчето на плитката ?.
- Здрасти.
Тя отвори очи.
- Колко е часът?
- Шест и половина.
- На работа ли отиваш?
- Все някой трябва да го направи.
- Ей. - Тя се надигна на лакът. - Мислех по-късно да се явя в щаба. Да поема някои по-леки задачи, докато ребрата ми не заздравеят.
Петрович се заигра с дебелата й плитка, увивайки я около пръстите и китката си.
- Не мисля, че днес е подходящ ден за това. Трябва да си останеш вкъщи.
- Бих могла да кажа същото и за теб. Можеш да работиш както тук, така и на което и да е друго място.
- Не съвсем. Ти ще ме разсейваш.
Тя се усмихна мързеливо и притисна меката си от съня длан върху бузата му.
- Горкият Сам не може да смята, когато наоколо има момичета.
- Отново не съвсем точно. Двамата с Пиф работехме дни наред, без да разменим и дума. Проблемът е в теб. Аз... не знам. - Той се притисна към дланта ?.
- Сигурно. - Ръката й се плъзна по лицето му. - Хайде, тръгвай. Взе ли си телефона?
Той се потупа по крака, след което опипа джобовете на старите си панталони.
- Взех го.
- Стой далеч от взривове.
Петрович се изправи.
- Ще се постарая.
Той взе шинела си и го огледа. Колкото и опърпани да бяха ръкавите, пешовете му изглеждаха направо като разкъсани от вятъра облаци, повече въздух, отколкото материал. Той нямаше друга връхна дреха, така че го облече. Почувства се като плъх в стоманена клетка.
- До после.
Нощните обитатели на коридора все още лежаха проснати покрай стените, оставили само тясна пътека, по която да преминават ранобудниците като него. Петрович се постара да не настъпи никой от тях, както и да не се спъне в някой от стълбищните хора. Те воняха на пот и урина, но той предположи, че ако живееше като тях, щеше да смърди по същия начин.
Улиците навън бяха пусти. Уонг тъкмо отваряше и му махна с ръка, подрънквайки с огромната халка ключове за солидните ключалки на заведението.
