Извитият навътре връх на куката се закачи в меката дунапренена вътрешност на куфарчето още от първия опит. Едно леко подръпване го накара да се забие още по-навътре, докато не закачи металната му външност.
Петрович бавно започна да го придърпва към себе си.
- Колко от нещата вътре ще се взривят, ако бъде улучен от някой и друг куршум?
- Достатъчно, за да не ти се наложи да се притесняваш колко са сериозни раните ти.
- Да. Ясно. Ще отстъпиш ли назад?
- Няма значение - отвърна тя. - Все тая къде ще застана.
Отне му пет минути да прекара куфарчето покрай отворената врата. Воят на сервомоторите веднага го предупреждаваше кога е започнал да дърпа прекалено силно.
- Ёбаный стос. - Петрович раздвижи пръстите си и всичките изпукаха, с изключение на изкуствения.
Валентина откачи кукичката от куфарчето и развърза връзките за обувки на Петрович. Подаде му ги и той се захвана с трудоемката задача отново да ги наниже през десетината дупки на всеки ботуш.
- Искаш ли да взривя оръдието? - Тя си избра едно малко блокче пластичен експлозив.
- Какво имаш предвид - просто хвърляме бомбата вътре и се надяваме? Можеш ли да го унищожиш, без да подпалваш сградата, като се има предвид, че стаята е пълна с хартия?
- Не.
- В такъв случай - каза той, посочвайки към пода - защо не слезем на долния етаж? Ще се върнем с подходящата железария и няма да съсипем картотеката на Чейн.
Тя потропа с токче по дървените дъски на пода.
- Материалът не е добър за работа. Треските са непредсказуеми.
- Можеш ли да насочиш взрива надолу?
Валентина се разходи по пода, проверявайки различните места с леки подскоци.
- Тук - каза тя, заставайки в най-отдалечения ъгъл. - Доста по-твърдо е, по-вероятно е да се счупи, а не да се огъне. - После се върна за пластичния експлозив, който бе разточила във формата на дълъг, тънък червей.
Имаше цвета на марципан. Миришеше на масло.
- Няма да е много красиво. - Тя натъпка експлозива в един от процепите между дъските и бодна детонатора в стърчащия край. После опъна проводници до мястото, където Петрович довършваше нанизването на връзките си. -Трябва ми нещо, което да контролира експлозията и да я насочи в желаната от мен посока. Освен това се намираме много близко.
- Стига да може да ни измъкне от тази каша. - Той погледна към безформения труп на Григорий. - Ти, болван! Ти, мудак, ти пидорас. Умря за нищо!
- Просто се фукаше. Пред мен. Може би смяташе, че ще се впечатля. - Тя извади един акумулатор и затвори куфарчето. - Да ти изглеждам впечатлена?
- Не. Изглеждаш ми ядосана. - Петрович съблече шинела си и двамата се свиха край стената, завивайки се презглава с него.
- Запуши си ушите - прошепна му Валентина в тъмното. Тя носеше тапи за уши, а той не. Под шинела беше горещо, дъхът й пареше и по всичко личеше, че ще става още по-горещо.
Валентина допря проводниците до клемите на акумулатора.
Петрович още не беше стигнал до къщи, когато й се обади. Докато се влачеше по последните метри от улица Клапам, ръката му инстинктивно започна да подмята телефона в джоба му.
- Здрасти - каза той. Погледна към небето, осеяно с розовеещи облаци. - Къде се намирам ли? На около пет минути път. Искаш ли да се видим при Уонг?
Знаеше, че тя веднага ще усети, че нещо не е наред, и й беше благодарен, че не започна да го разпитва веднага. Просто прие предложението му и затвори.
Той зави по улицата и кафенето се появи пред погледа му. Зад замъглените му прозорци грееше бяла светлина, а неоновата му табела светваше и угасваше в случаен ритъм. Липсваше само поройният дъжд и щеше да се получи типична атмосфера на ноар филмите, в комплект с уморения главен герой.
Петрович отвори с рамо лепкавата врата.
- Здрасти, Уонг. Табелата ти премигва.
- Така ли? Ще я оправиш ли? - Уонг преметна влажна кърпа през рамото си и пристъпи към машината за кафе.
Петрович сви рамене.
- Стига да искаш. Това е горе-долу единственото нещо в момента, което със сигурност бих могъл да оправя.
- Може би утре - рече Уонг и присви очи. - Мръсен си. Идваш в заведението ми и си мръсен. Черен и окаден.
- Да. - Петрович зарови юмруци в джобовете си. - Ще ми сипваш ли кафе, или просто да си тръгвам, щом ме смяташ за биологична заплаха?
Уонг посегна към полицата, за да вземе чаша.
- Лош ден, а?
- Да. Много. - Петрович изрита ъгъла на бара. - Абсолютен, безвъзвратен пиздец. Изгубих приятел.
- Пак ли? - Черното кафе започна да се излива в чашата и напълни въздуха с горчивия си аромат. - Нещо приятелите ти започнаха да намаляват. По-добре побързай да си намериш нови.
- Уонг, не съм в настроение. Аз... - Вратата се отвори и той се обърна с мисълта - надеждата, - че това е Маделин. Съдържателят получи възможността да види гърба на шинела му, който беше превърнат в дрипа.
Не беше тя. Но лицето му беше познато.
Двамата се вторачиха един в друг; явно жената също го разпозна, и то не от телевизията.
- Чёрт - каза той. - Всё говно, кроме мочи.
- Моля? - попита тя и тази дума беше достатъчна, за да си проличи акцентът ?. Жената отметна кичур руса коса от лицето си. - Вие се казвате Петрович, нали?
