- Не виждам смисъл да го отричам. А вие сте Шарлът Соренсън.
- Знаете ли защо съм тук?
- Едва ли е заради обслужването. - Петрович се обърна назад към кипящия от яд Уонг. Той тръсна пред него чашата с кафе и намръщено се облегна на бара.
- Познавали сте брат ми? Мартин? - рече тя.
- Да, познавах го. Вземете си кафе и можете да ми разкажете всичко, което знаете. А аз сигурно ще успея да запълня част от дупките в историята.
- Добре. - Тя погледна в менюто. Клиентите на Уонг обикновено не му обръщаха никакво внимание и буквите му бяха избледнели толкова, че почти нищо не се разчиташе. - Ами... нека да е кафе тогава.
Тя беше привлекателна по един обикновен начин. Русата й коса обрамчваше широко, изразително лице. Изглеждаше доста силна.
Уонг наля още една чаша кафе, наблюдавайки я внимателно как допълва чашата си с мляко.
- Приятелка ли сте на Петрович? - попита той.
- Все още не знам - отвърна тя. - Зависи от това колко добър приятел е бил той на брат ми.
Без да обръща внимание на все по-настоятелните сигнали на Петрович да си затваря устата, Уонг продължи.
- Брат? Американец?
- Ами да - отвърна тя, докато разбъркваше кафето си с лъжичка. После я отръска над чашата с изписана на лицето й лека изненада, че приборът не се е разтопил.
- Помня го. Едър мъж. Червендалесто лице. Гръмогласен. Много викаше.
Тя погледна към Петрович, който беше затворил очи и клатеше глава.
- Защо е викал?
- Защо не седнем на някоя маса? - попита Петрович.
По ирония на съдбата единствената свободна маса се оказа онази, на която преди месеци двамата със Соренсън бяха закусвали и спорили.
Петрович взе кафето си и я поведе натам, чудейки се защо ли се бави още Маделин. Той седна с гръб към стената, наблюдавайки Соренсън, която се настани на същия стол, където бе седял и брат ?. Походката й беше механична, но не тежка и насечена - протезите й бяха прецизно сглобени и добре смазани. Тя пристъпваше уверено.
- Вчера се срещнах със Соня Ошикора - каза Шарлът, поставяйки чашата на масата пред себе си. - Тя много ми помогна.
- Наистина ли? - Той беше твърде изморен, за да усети сарказма ?. Вместо това отпи от кафето и отправи безмълвна молитва към вратата да се отвори.
- Не. Непрекъснато се усмихваше, но нищо не ми каза. Този човек...
- Уонг.
- Добре, Уонг - той ми даде повече информация, отколкото Ошикора за един час.
- Нима? - Петрович свали очилата си и разтърка раздразнените си от пушека очи. - Да. Такъв си е Уонг.
- Марти е работил за баща й нали? Поне така ми каза той. - Соренсън седеше изправена, напълно уверена в себе си. Макар думите й да достигаха до съседните маси, тя не си направи труда да говори по-тихо или да приближи главата си към неговата.
- Какво друго ви е казал той? Спомена ли върху какво работи?
Въпреки че тя не се притесняваше от подслушване, Петрович възнамеряваше да се огледа дали някой не надава ухо към разговора им. Той си сложи отново очилата.
- Каза ми, че е някакъв голям проект. И добави, че всичко върви добре. Но не спомена нищо за съдържанието му.
Тя го погледна в очите.
- За какво ставаше въпрос?
- Кибернетичен интерфейс за виртуален свят. - Той чу как вратата се отваря и този път на прага застана Маделин.
Тя бе облечена в сивкавата си униформа на ИВМ и носеше маслиненозелено яке на ЕОС(Европейски отбранителни сили). Поспря се за миг и заоглежда намръщено клиентите, докато не забеляза Петрович. Мигновеното удоволствие при вида на съпруга й изчезна на мига, когато забеляза, че той седи на масата с поредната блондинка.
Уонг й подаде чаша кафе - Петрович беше убеден, че никога не й беше искал пари за нещо - и скръсти ръце в очакване. Маделин се приближи към тях и застана зад гърба на Соренсън, скривайки светлината от лампата.
- Мади, това е Шарлът Соренсън от САЩ. - Петрович се почеса по носа. - Може би си спомняш когато ти казах, че убих брат ?.
Останалите клиенти все пак слухтяха, макар и с половин ухо. Сега вече беше успял да привлече изцяло вниманието им. Той се огледа наляво и надясно.
- Иди нюхай плавки - каза им той, след което се обърна към жена си. - Защо не поседнеш при нас, докато й разказвам какво се случи?
Тя се намести до него, успявайки незнайно как да събере невъзможно дългите си крака под масата. Облиза палеца си и го прокара по бузата му, оставяйки бледа следа.
- Какво ти се е случило?
- Изгубих Григорий. Безсмислена, напразна, ёбаная смърт.
- Сам - каза тя, след което се обърна към Соренсън. - Простете. Той не е в състояние за изповеди. Елате утре сутринта.
- Не - отвърна Соренсън. Устните й едва помръднаха, а лицето й и цялото й тяло останаха напълно неподвижни. - Искам да чуя това.
Маделин прегърна Петрович през раменете и го придърпа към себе си. После погледна предизвикателно другата жена.
- Не вие определяте какво ще стане.
- Виж какво - рече Петрович. Той потрепна под желязната хватка на Маделин. - Моментът е също толкова подходящ, колкото и всеки друг. Намирам се на обществено място и ти си при мен. Какво друго й остава, освен да ме изслуша?
- Не мисля, че й дължиш нещо - каза Маделин.
