- не можеш да наемеш дори стая за двама, без да си покажеш брачното свидетелство.
- Извинявай, извинявай. Трябва да се махнеш от САЩ колкото се може по-бързо. Канада ще свърши работа. Когато стигнеш в Сиатъл, наеми си кола и карай към границата. Но трябва да отидеш право там, пропусни лекцията.
- Нали не е заради онази подигравка със Станфорд?
Той въздъхна.
- Не. Хубаво щеше да е. Става дума за ЦРУ. Те убиха Хари Чейн и един от хората на Марченко; бях и с двамата, когато умряха, и наистина започва да ме гони параноята.
- Леле. Поспри малко, Сам. Чейн е мъртъв? И сега ЦРУ се опитват да убият теб?
- Да. Това е в общи линии. Нещо едва не разцепи Метрозоната по време на Дългата нощ. И сега те искат да го намерят и съответно да го унищожат или да го заловят. Единствените хора, които знаят какво е то, сме аз, ти, Мади и Соня.
- Но ти унищожи Джихада. - Пиф замълча. - О, Сам.
- Споразумях се с него. Не че янките ще ми повярват каквото и да им кажа, особено след като претрепах един от техните агенти. Цялата работа е пълен пиздец, Пиф, и ти ще трябва да бягаш.
- Какво си направил, Сам? Къде е Джихадът сега? - Гласът й непрекъснато се променяше - от силен и ясен до приглушен.
- Пиф?
- Опитвам се да се облека, а едната ми обувка е под леглото. - Тя се изправи. - Намерих я.
- Няма вече Джихад. Той изчезна завинаги. Но запазих програмния код.
Тя го познаваше твърде добре.
- Идиот такъв. Гениален идиот. Сега трябва да намеря начин да стигна до
Мексико, а тук е полунощ. - Тя бързо напълни сака си и дръпна ципа. - Знаеш, че ако все още не са се добрали до теб, изчезването ми ще им подскаже веднага къде да търсят? И въпреки това ми се обади?
- Да.
На вратата му се почука. Стомахът му се сви.
- Задръж така - каза той на Пиф. - Влез!
Вратата се открехна и през процепа се появи главата на Макнийл. Тя видя, че той води разговор, и му даде знак, че ще изчака отвън, но той й махна с ръка да влезе.
- Няма проблеми. - Той продължи да говори на Пиф. - Обади ми се, когато стигнеш до следващото място. Става ли?
- Добре.
Той прибра играчката обратно в кутията й и я бутна настрани, опитвайки се отново да си спомни малкото име на Макнийл.
- Файона. - Той забеляза картата памет, която тя държеше в ръка.
- Доктор Еканоби ли беше това? - попита тя.
- Да. - Петрович отпи глътка кафе и установи, че вече е изстинало. Насили се да го преглътне и се намръщи. - Отива в Сиатъл.
Тя кацна на ръба на бюрото му и кръстоса обутите си в дънки крака. Плъзна картата към него.
- Свърших един ден по-рано. Надявам се всичко да е наред.
Той взе картата и започна да я върти между пръстите, докато не стигна до кутрето. После обърна посоката и я върна обратно. Кокалчетата го боляха.
Тя го гледаше като вкаменена.
- Яко.
Петрович осъзна какво прави и размърда средния си пръст.
- Физиотерапевтично упражнение. Изгубих го в един... инцидент. - Той остави картата на бюрото. - Знаеш ли къде е Хуго?
Тя поклати глава.
- Но все още е рано.
- Да. Просто си мисля, че двамата с него можете да заминете някъде на почивка. Доста далеч оттук.
Макнийл настръхна, щом чу предложението му.
- Но ние вършим добра работа. Не можем да спрем точно сега само заради Външните.
- Моментът не е подходящ за героични постъпки. И каузата не си заслужава.
- Петрович се отблъсна от бюрото и столът му се плъзна до стената. Едва тогава се изправи и отново отиде при каната. - Трябва да се махнете оттук, докато все още можете.
- Обичам си длъжността. Обичам този предмет. - Тя слезе от бюрото и застана до него, нещастна, неуверена. - Не искам друг да ме обучава. Искам да се уча от вас.
Петрович прокара пръсти през косата си и ръката му не спря, докато не докосна металната плочка в основата на тила му. Той издиша всичкия въздух от дробовете си и си пое отново дъх едва когато стана абсолютно наложително.
- Намери Хуго. Извлечи го от леглото, ако трябва, доведи ми го тук. Трябва да поговорим.
Тя се обърна и излезе, а Петрович опря чело на студения метал на шкафа за папки. Вратата отново се отвори, вътре се вмъкна една облечена в черно фигура и я затвори зад себе си с едва доловимо щракване.
Миямото се поклони и зае позиция в ъгъла на стаята. На кръста си носеше пистолет, а на гърба си - меч. Той не обели нито дума и застина напълно неподвижно, опитвайки се доста успешно да стане невидим.
Но Петрович някак си не се почувства по-защитен.
Петрович прегледа новото решение на уравнението. Беше го написал внимателно върху нов лист хартия и прекара доста време, надвесен над него, поглъщайки усещането и формата му, изпълнен с нарас-тваща увереност, че ще се справи. Когато се пресегна за молива, той вече знаеше кои изрази могат да бъдат опрос-тени и кои да станат главни.
Докато работеше, Миямото го гледаше безизразно. Или поне така изглеждаше - по някое време беше измъкнал инфокапаци и си ги беше сложил. Според Петрович телохранителят му гледаше филм.
