Изчисленията вървяха трудно; той непрекъснато спираше и проверяваше в книги и дисертации, реални и виртуални, прокарваше пръст по редовете, изписани с плътен шрифт, докато не откриеше нужните символи. Като че ли резултатът просто не искаше да бъде открит. Или пък ИИ грешеше, разбира се, и тук нямаше никакво решение, а само поредната точка от безкрайно променлив пейзаж.
Пиф щеше да се оправи, но тя беше заета да гледа в огледалото за обратно виждане към фаровете на останалите коли по магистралата, чудейки се дали някоя от тях я преследва. По-късно щеше да поговори с нея - за момента задачата на Петрович беше уравнението.
Той продължи да работи упорито върху него и тъкмо когато реши, че повече нищо не може да направи, видя отговора. Окончателното решение изглеждаше... опасно нестабилно. Петрович дълго време го гледа намръщено, с предположението, че някъде сигурно има грешка. Но нямаше... Той преглътна на сухо.
- Ёбаный стос - прошепна почтително.
Това може би щеше да е последната му научна работа за известен период от време, затова трябваше да я завърши. Той нанесе решението в триизмерна карта, която изпрати в компютъра за визуализиране - щеше да се обработва слой след слой, докато не стане готова.
Със завършената сфера обаче щеше да се занимава по-късно; на вратата се почука и Макнийл побутна Домингес навътре в стаята. Двамата погледнаха към въоръжения с меч и окачил пистолет на кръста си Миямото, който от своя страна изобщо не им обърна внимание.
- Докторе?
- Не се бойте - каза Петрович. - Можете буквално да забравите, че е тук.
- Той издърпа кабела за интерфейса, който беше донесъл Миямото, и го напъха в и без това претъпканото чекмедже. После намести очилата си и погледна към двамата специализанти. Стига толкова физика - те бяха негова отговорност. Петрович потрепери.
- Искали сте да ме видите - рече Домингес. Гласът му звучеше също толкова изморено и сънено като на Пиф.
- Да. ИВМ едностранно обяви Темза за най-добрата линия на защита срещу Външните и всичко на север от реката вече се счита за излишно. - Забелязвайки недоумението на Домингес, той осъзна, че ще трябва да го каже без заобикалки. - Това означава ние. Университетът може да бъде превзет и никой няма да ни се притече на помощ. Аз трябва да се погрижа за вас, затова ви казвам, че в следващите пет минути трябва да хвърлите в сака някоя и друга дрешка и всичко, което смятате за важно, и да тръгнете за Хийтроу. За теб, Хуго, съм резервирал полет до Севиля в дванайсет и трийсет. Файона, ти ще летиш след четиринайсет минути. Може би смятате, че имате достатъчно време, за да се сбогувате с приятелите си, да напишете някой и друг имейл, такива неща. Всъщност нямате. Вървете на летището, минете през митницата, изчакайте да обявят полетите ви и не позволявайте на никого да ви убеди да останете, дори ако ви предложат да ви направят богати като Крез. Тук ще настъпи пълен хаос, затова не се успокоявайте, докато не се озовете във въздуха. Ясен ли съм?
Изненадата бързо разсъни Домингес.
- Толкова ли е зле?
- Смяташ ли, че при цялата работа, която ни чака, щях да ви предлагам да духвате оттук, ако не вярвах, че ситуацията ще се влоши много повече?
- Вие сте платили за полета ми. За полетите ни. - Той примигваше като бухал.
- Ще поддържаме връзка. - Петрович кимна с глава към вратата. - А сега тръгвайте.
Домингес отстъпи крачка назад, после втора. След това хукна навън, хвърляйки поглед към неподвижния Миямото. Пневматиката на вратата тихо изсъска. Макнийл все още стоеше на мястото си.
- Знаеш какво ще ти кажа, нали? - попита Петрович. - Защо не приемем, че съм го казал, силата на аргументите ми те е убедила да се съгласиш с мен и сега просто събираш сили да хукнеш подир Хуго.
Макнийл сякаш се намираше в състояние на екзистенциална криза, вече не беше сигурна в нищо. Тя трепереше от страх и отчаяние. Ръцете й се стискаха и разтваряха - от малки юмручета с побелели кокалчета до разперени като звезда пръсти и обратното. Тя извърна поглед нагоре и изкрещя от безсилие - крясъкът започна като ниско ръмжене и премина в оглушителен писък.
После го погледна с такива обезумели очи, които го накараха да погледне през рамо, за да провери дали зад гърба му няма нещо. Цялото й тяло трепереше от усилието, сякаш беше капнала от умора, но знаеше, че я чака още работа.
Играчката звънна и Петрович бързо я измъкна.
- Валентина.
Жената отново беше в колата си и шофираше.
- Без малко да закъснея. Той вече беше вътре. Погледни и ми кажи какво мислиш. - Тя се пресегна напред, докосна телефона си и му изпрати един видеофайл.
Петрович погледна към Макнийл.
- Тръгвай - каза й той. - В името на който там бог вярваш, заминавай. Имаш семейство. Имаш приятели. Бъди с тях. Не мога да ти обещая, че ще те защитя. Не мога дори себе си да защитя от гадостите, които бушуват около мен.
Тя дори не помръдна.
- Това е за твое добро. Миямото, изкарай я оттук.
