Очевидно човекът на Соня все пак слушаше. Той прекоси стаята и отвори вратата. Макнийл изглеждаше така, сякаш се канеше да откаже - кожата й беше пребледняла като тебешир, а вените на лицето й я караха да изглежда като мраморна статуя, която е твърде тежка, за да бъде повдигната.
Изведнъж тя се пречупи и с приглушено хълцане побягна. Миямото отново затвори вратата и скръсти ръце зад гърба си.
- Не. И аз не разбирам - каза Петрович и насочи вниманието си към клипа на Валентина.
Кадрите бяха сурови, необработени. Той успя да ги пооправи, като ги прекара през програма, която премахна подскачането и изправи вертикално картината и която му позволяваше спокойно да увеличава която част си пожелае от изображението. Камерата се намираше на стотина метра от общата входна врата и увеличението му даваше доста добър изглед.
Колата на Григорий все още се намираше отвън и както винаги, двете й гуми бяха качени на тротоара. Зад нея беше паркирана друга, подобна кола, под ъгъл, който почти блокираше улицата - не че по нея имаше някакво движение.
Петрович се съсредоточи върху новата кола. На пред-ницата й беше закачен военен номер. Той знаеше какво означава това и намали увеличението, за да види кой ще излезе от входа.
Дори не си беше направил труда да си смени униформата; беше предположил погрешно, че там няма да има никой, който да го види. Даже не се огледа надясно и наляво по улицата, преди да отиде до шофьорската врата. В ръката си носеше нещо и Петрович застопори кадъра.
Резолюцията при увеличението не беше достатъчно висока, но той беше почти сигурен, че в ръцете на мъжа са ключовете на Чейн.
Петрович изгледа клипа до края, в който Даниълс скочи в колата и отпраши сред облак от син дим.
- Кой беше това? - попита Валентина.
- Капитан Даниълс. Офицер от разузнаването на ИВМ - подчинен на Хари Чейн. - Петрович се почеса по носа. - Очевидно не е срещнал проблеми с автоматичното оръдие, което ме навежда на мисълта, че той го е монтирал. Какво ли е видял?
- Горкият глупав Григорий. И дупката в пода.
- Значи знае, че съм го излъгал. Какво ли ще направи сега? Ще изчезне ли, или ще ме подгони?
- Зависи от предположението му за причината, поради която си го излъгал - отвърна Валентина. Тя беше спряла колата някъде; ръцете й вече не стискаха волана, а някаква хартиена чаша.
- Той знае, че аз знам, че ме е изпратил там на смърт. Каквото и да си мисли, че подозирам, това или ще го накара да изчезне без следа, или ще го накара отново да се опита да ме премахне. - Петрович погледна към Миямото, който се взираше съсредоточено в отсрещната стена. - Ще ми се да видя опита му.
- Или ще ти изпрати някого, когото не подозираш. - Валентина изгълта течността в чашата и отново се появи на екрана с мустаче от пяна на горната устна. - Хм. Няма значение какво смята да прави. Въпросът е ти какво ще правиш?
- Ами - рече Петрович и облегна лактите си на бюрото, - възможно е все пак Даниълс да ме подгони, затова защо не го накараме да се притеснява за собствената си глава? Мисля, че проблемът ще се разреши, след като разкажем всичко на Марченко.
Тя избърса с пръст горната си устна.
- Чудя се защо му остави всичката документация на Чейн. Мисля, че ставаш небрежен.
- Досега Марченко вече я е научил наизуст. Сигурно се намира в рая, преживявайки наново добрите стари дни: Съветите срещу Запада. Ще му достави удоволствие да докопа Даниълс.
- Ще му кажа - рече Валентина. - Това пак ще ми вдигне акциите. И, Петрович? Сега е моментът някой да ти каже да не се доверяваш на никого, да?
- Схванах. Благодаря, Валентина.
- До после. - Тя прекъсна връзката и на екрана на играчката отново се появиха иконките ?.
Петрович затвори за миг очи, припомняйки си псевдонимите от списъка на ЦРУ: Сребро, Маса, Ритъм, Макавей, Чехъл, Запасняк. Безобидни,безсмислени думи - без връзка със случващото се. Убитият от него мъж сигурно носеше едно от тези имена, Даниълс, най-вероятно, беше някое от другите. Петрович не знаеше дали Соренсън е част от това, или действа самостоятелно; заради непредпазливите й действия засега беше склонен да я изключи от списъка.
Значи оставаха още четирима и той нямаше представа кои са те. Нещата не изглеждаха добре.
Отвори очи. Миямото не беше помръднал от мястото си и стаята изглеждаше точно като преди. Беше се променил само шумът навън.
Петрович отиде до прозореца, който гледаше към улицата, и раздели лентите на щорите. През напластената върху стъклото мръсотия успя да види толкова хора, колкото не бе виждал от доста време. Те се придвижваха на юг по тесния път и ако изкривеше още малко врата си, щеше да види кръстовището край Хайд Парк. То беше задръстено от тела и трафик.
- Преди колко време съобщиха по новините, че мостовете са минирани?
- Десет минути - отвърна Миямото.
Петрович бръкна в джоба си за телефона и без да сваля поглед от улицата, се обади на Маделин.
- Здрасти - каза тя. Около нея цареше такава какофония, че му беше почти невъзможно да я чуе.
- Къде се намираш? - Той говореше бавно и гръмогласно. Очевидно Маделин не си беше вкъщи, както беше очаквал.
