- Извикаха ме. Не ми казаха защо, докато не пристигнах тук.
- Къде се намираш? - повтори той. - Не можеш да тръгнеш на обиколка. Не си във форма.
- В Уест Хам. Мостовете.
- Знам. Даниълс.
- Моля? Кой?
Даниълс. Капитан Даниълс - разговаря с мен в болницата. Той е от ЦРУ.
- Какво? - Гласът й се изгуби сред рева на двигатели и подвикваните заповеди. - Трябва да вървя. Ти също.
- Мади? Остани на линия.
- Прибирай се вкъщи, Сам. Веднага.
Връзката прекъсна и на Петрович му идеше да заблъска с безполезната джаджа в стената, докато не я натроши на парчета.
- Чёрт!
Вместо това й изпрати есемес, който не знаеше дали изобщо ще пристигне.
Тя беше голямо момиче - можеше да се грижи за себе си, беше въоръжена, движеше се с останалите от групата си, които също бяха въоръжени.
Външните бяха много по-опасни от Даниълс. Освен ако, освен ако...
Маделин беше свикнала да се подчинява и ако някой офицер от ИВМ й наредеше да направи нещо, тя първо щеше да го изпълни, а след това да задава въпроси.
- Мразя да ти причинявам това - каза Петрович.
Миямото вдигна вежда над рамката на очилата.
- Излизаме навън. Да намерим жена ти. Да я предупредим за фалшивия офицер от ИВМ.
- Горе-долу. Мобилната мрежа може да е блокирала от милионите едновременни обаждания, а може това да е първият признак, че следващото място, което ще падне, е Ийст Енд. Тя няма сателитен телефон, а според мен мрежата на ИВМ използва същите антени като гражданската мрежа. - Той грабна шинела си, облече го и извади играчката. - Не е нужно да идваш с мен.
- А как ще обясня ненавременната ви смърт на мис Соня?
- С „опа"?
- Не съм убеден, че „опа" ще свърши работа.
- Сигурно си прав. - Петрович се потупа по джобовете. Нито пистолет, нито нож. В себе си носеше само инфокапаците си и играчката. - Ще тръгваме ли?
- Може би трябва да ви предупредя, че предложения от вас курс на действие е доста безразсъден.
- Може би трябва.
- Но няма да го направя. Трябва да се погрижим за безопасността на съпругата ви.
Петрович, който вече бе хванал дръжката на вратата, се спря и се обърна към Миямото.
- Има ли и нещо друго, което трябва да ми кажеш?
- Моите извинения, Петрович-сан. - Миямото наведе глава. - Моите чувства не са от значение, но трябва да ви уведомя, че съм ненадежден.
- Какво, на хуй, искаш да кажеш?
- Получил съм инструкции във връзка с вашата безопасност - рече Миямото, - но ако животът ви стигне злощастния си край по време на тази неблагоразумна екскурзия не по моя вина, аз няма да изпитам разочарование.
Петрович използва възможността да свали очилата си и да ги избърше в тениската си.
- Когато потърся значението на думата пиздец в речника, знаеш ли какво намирам?
Миямото не отговори.
- Моята снимка. Ето какво. - Той си сложи отново очилата и отвори със замах вратата. - Хайде, любовнико. Идваш с мен.
Двамата гледаха потока от бегълци през стъклената врата на университетското фоайе.
- Това ще усложни нещата - каза Миямото.
- Без майтап, Шерлок. - Петрович наблюдаваше внимателно някаква жена, която буташе голяма хромирана бебешка количка, пълна догоре с претъпкани найлонови торби. Нямаше никакви признаци за наличието на бебе.
- Всички са се запътили в една посока. Която не е нашата.
- Да. Навикът ти да посочваш ёбаные очевидни неща много бързо ще ми омръзне. - Петрович отвори вратата, за да пусне навън един от лекторите инженери, който буташе количка, натоварена с облепени кашони. В помещението нахлу уличният шум, брътвежите, грохотът на движещи се хора. Това му напомни за някогашните дни, преди Дългата нощ, когато той беше никой и градът му бе убежище. - Да вървим.
Единственият начин да успеят да си проправят път по тротоара беше да се придвижват с притиснати към стените гърбове, но дори тогава се налагаше да спират, за да могат да преминат по-обемните товари, или да се връщат назад и да губят ценно време.
Петрович придърпа Миямото под арката на една входна врата по пътя към горния край на Икзибишън Роуд.
Това е глупаво.
Миямото се намърда в тясното пространство и успя да заеме по-малко място от Петрович, макар да имаше почти същата височина и телосложение.
- Искате да изоставите плана си?
- Не, просто да го променя. - Той издължи врат, за да погледне над потока от хора и огледа трафика от двете страни на бялата линия. - Да видим дали ще успееш да се придържаш към мен.
Петрович пристъпи напред и се остави да бъде понесен от тълпата. Но макар да се тътреше назад, откъдето бе дошъл, едновременно с това бавно се приближаваше към другата страна на пътя. Кракът му се плъзна долу от тротоара и той тръгна заедно с онези, които носеха лек багаж, само чанти и раници, промушвайки се между колите и бусовете, движещи се на юг.
После седна на капака на една кола и залюля крака. Без да обръща внимание на вбесения шофьор, който не спираше да удря по клаксона, той се изкатери на покрива и погледна нагоре по улицата към Хайд Парк.
Големите превозни средства представляваха проблем. Не можеше да се изкатери по някой голям бус или камион, но успяваше да се провре между тях, разчитайки на смяната на платната и на немалка доза късмет.
