Мъжът в черно стъпваше внимателно на всяко стъпало, преди да се отпусне с цялата си тежест, след което преминаваше на следващото. Двамата бяха стигнали до средата на стълбището, когато дъската под крака на Петрович изскърца. В тишината скърцането прозвуча като плясък на камшик.
Цялото тяло на Миямото се отпусна унило, но само за миг, колкото да покаже разочарованието си. Той прелетя през последните няколко стъпала и в бърза последователност изрита трите врати, намиращи се на площадката. И трите отскочиха от стените и се затръшнаха обратно.
Той зърна нещо и се втурна в банята, която се намираше в задната част на къщата. Петрович беше точно зад него, когато японецът вдигна меча над главата си, готов да разсече найлоновото перде, скриващо ваната.
Петрович го избута с рамо встрани към тоалетната чиния и казанчето изтрака от сблъсъка. Върхът на меча разряза полупрозрачната завеса в линия, започваща някъде от височината на шията и завършваща при гърдите.
Найлонът се сви на руло и разкри момиче, бяло като фаянсовите плочки на стената, към които се беше притиснало, и стиснало кухненския нож в треперещата си ръка.
Миямото подскочи с крясък и се накани отново да замахне. Този път Петрович се изпречи пред него и блокира ръката му със своята.
Двамата стояха лице срещу лице и ако не носеше очила, Петрович сигурно би опитал да го удари с глава.
- Какво, на хуй, ти става? - Той опря ръка в гърдите на Миямото и го избута назад.
Когато се убеди, че японецът няма да нападне отново, Петрович дръпна завесата. Момичето се беше свлякло надолу и се беше свило в единия край на ваната, все още насочило към тях треперещия връх на ножа. Беше облечена в ученическа униформа.
- Да. Виж големия лош Външен, който се крие в ёбаная баня. - Той пусна ножа и размота кърпата от ръката си. - Вече можеш да излезеш.
Името й беше Люси. Успяха да го научат след цели пет минути увещания. Още пет им бяха необходими, за да я изкарат от ваната, ала тя продължаваше да стиска ножа в ръка.
- Няма да те нараним. Само недей да правиш нищо, което би привлякло Външните, а те - Петрович се консултира с картата - се намират в края на улицата.
Той седна на пода край вратата, но първо изтика Миямото и големия му меч навън. Момичето се сви в пространството между тоалетната и умивалника.
- А ако изпищя? - попита тя.
- Тогава си представям как аз и Последният самурай се спасяваме с бягство, а ти попадаш в ръцете на Външните. Сега аз нямам представа какво правят с жителите на Вътрешната зона, които успеят да заловят, но простичкият факт, че досега никой не е докладвал какво става, ме кара да мисля, че едва ли е нещо хубаво. На колко години си?
- Ч-четиринайсет.
- Добре. Не знам колко ти е развинтено въображението, но точно в този момент едва ли би искала да надникнеш в моята глава.
Тя трепереше неконтролируемо и Петрович беше повече от сигурен, че едва ли ще издаде звук, по-силен от тихичко писукане.
- Защо си още тук? Всички останали заминаха на юг и ти би трябвало да си с тях.
- Р-родителите ми. Те ме извикаха. Казаха ми да стоя тук. Казаха, че ще дойдат да ме вземат. - Пръстите й се свиха около дръжката на ножа, а побелелите й кокалчета изпъкнаха на фона на черната й униформа. - Няма, нали? Да дойдат да ме вземат, имам предвид.
- Не. Не, няма. - Петрович протегна краката си и изпъна пръстите им. - Не знам какво са си мислили - трябвало е да ти кажат да бягаш. Трябвало е направо да побегнеш.
- Но те ми казаха.
- Сбъркали са.
- Ти си стигнал дотук, нали? - За пръв път брадичката й се повдигна. Петрович побутна нагоре очилата си.
- Аз не съм майка ти или баща ти. Имам пистолет, телохранител и много добра представа за местоположението на всеки един Външен. Освен ако майка ти не е от Специалните части или баща ти не притежава хеликоптер, скоро едва ли ще видиш друго приятелско лице, освен моето.
- Какво да правя сега? - попита тя.
- Не знам - отвърна Петрович. - Още отпреди да се появим, ти вече си била изгубила всичките си възможности.
Той понечи да се изправи, но дори това леко движение я накара да се хвърли към ваната. Петрович се беше схванал, най-зле бяха прасците му. Той ги раздвижи един по един, след което разтръска краката си.
- Сериозно. Какво да правя?
- Люси, аз... - Той отново седна, този път на тоалетната чиния, за да не се налага да я гледа. - Не съм дошъл тук да те спасявам. Миямото също не е тук, за да те спаси - той трябва да дойде с мен поради причини, които са твърде сложни за обяснение. Трябва да намеря съпругата си и да я предупредя, че един симпатичен офицер от разузнаването на ИВМ, с който се срещнахме вчера, е агент на ЦРУ и като такъв е виновен за убийствата на няколко мои приятели и за малко да убие мен. Два пъти. Почти през цялото време ще се придвижваме по улици, които са контролирани от Външните, и засега шансовете ни да успеем са едно към сто хиляди. - Той си пое дълбоко дъх. - В каквато и каша да си попаднала, аз не мога да те измъкна от нея.
