- Не. Нуждая се от тях, Сам. От всеки един от тях. Трябват ми тук.
- Колкото и хора да имаш, няма да са достатъчни. С колко разполагаш, към две хиляди? Пак те превъзхождат числено сто към едно.
- Достатъчно са, за да направят онова, което искам от тях!
- Но не и за онова, което аз искам, а моята нужда е по-голяма.
Лицето й беше изпито и бледо.
- Не можеш да ги получиш. Те са мои.
Петрович поклати глава.
- Вече не са. Ти можеш да им предложиш само нещо, за което да умрат. Аз мога да им дам причина да живеят.
Тя ядосано удари с юмруци по бюрото.
- Не ми причинявай това. Кълна се, че ще заповядам на Миямото да ти вземе главата.
Той остана напълно спокоен.
- Ако все още искаш на края на деня да ти остане нещо, трябва сега да ми дадеш всичко, което имаш. Колко никкейджин има в Метрозоната?
- Какво? - Той я беше сварил неподготвена и сега тя не знаеше как да му отговори, за да не попадне в капан.
- Половин милион, и аз мога да ти кажа телефонните им номера. Ще се свържеш с тях и ще ги накараш да се прехвърлят през Темза и да дойдат при теб. Кажи им да използват моста Ватерло - по него не могат да минават коли, така че единственото препятствие е масата народ, но те могат да се разчистят. Аз мога да издигна защитен полукръг от - той погледна към картата - Хамърсмит до Блакфрайърс, чак до Уестуей. Останалите може да си позволим да ги загубим, поне временно. Соня? Кажи, че ме слушаш.
- Ти ме предаде. - Тя бе изпълнена с ярост. - А сега се опитваш да ме унижиш?
- Само за момента изглежда така. Ако се наложи да го правя сам, няма да се получи толкова добре и няма да свърши така, както трябва. Поискай да ти връщат услуги, обещавай им целия свят, прибегни до националистическа реторика - не ми пука. Аз се нуждая от тях и ти трябва да ми ги осигуриш.
- Това не вършеше работа и той се зачуди какво да използва. - Помниш ли, когато каза, че трябва да избягаме заедно?
- Това беше онзи ден.
- Току-що осъзнах, че не е нужно да бягаме никъде. Трябва само да забием знамето ни тук, в Метрозоната, и да видим кой ще се изправи и ще отдаде чест.
- Престани - извика тя и вдигна ръце като физическа бариера пред променения му образ. - Просто... престани. Какви ги говориш? Да поемем контрола над целия град?
- Ёбаный стос, Соня! Не - просто над половината, която ИВМ изостави.
- Но... - Тя осъзна, че вече няма какво да възрази на това, макар че й се искаше да опита. - А Външните?
- Какво Външните? Победата над тях е цената, която трябва да заплатим, за да има къде да живеем, след като залезе слънцето. И така - да или не?
Соня се отказа да спори.
- Никога няма да спечелим - въздъхна тя.
- Три думи подсказват, че ще успеем. - Петрович прегледа базата данни за японските бежанци на Метрозоната: обикновено търсене по месторождение, което изобщо не му представляваше трудност, след като беше успял да проникне в системата. Той събра информацията на едно място и я прати на Соня.
Реакцията й закъсня повече, отколкото бе очаквал. Помисли си, че сигурно е започнал да губи усета си, но тогава тя попита, вече по-меко:
- Кои три думи?
- Тези три: Нов машинен джихад. - Петрович се ухили. - До скоро.
Петрович отвори първо едното си око, после и другото. За миг остана на мястото си, олюлявайки се леко, след което се опита да направи няколко крачки.
Стъпките му бяха колебливи; преди да се отпусне с цялата си тежест върху грапавия баласт, първо предпазливо го опипваше с върха на обувката си.
- Странно - рече той и докато произнасяше думата, се чувстваше така, сякаш пише ред от програмен код и го изпраща към гласните си струни.
Миямото стискаше меча си в ръка и го наблюдаваше от безопасно разстояние, готов да нанесе удар.
Когато Петрович извърна глава, той усети как кабелът се влачи подире му -но освен неестествената връзка между черепа и компютъра имаше още нещо. Той се чувстваше изпълнен до пръсване. Узрял.
Съсредоточи се върху самурая и веднага почувства вшитата в облеклото на човека електроника - нищо сложно, просто телефон, търсещ сигнал, но той го виждаше като икона, която може да докосне, да отвори, да промени и да активира, ако разполага с подходящите команди.
- Ще ми трябва време да свикна с това.
- Не трябваше да го правиш - каза Миямото. - Има твърде много неизвестни.
Петрович го погледна над очилата си. Блясъкът на меча се разми и се изостри, след като играчката обработи суровите данни и ги върна в потока. Полученият образ не беше идеален, но бе достатъчно близък до оригинала.
- По-късно може да поспорим по това. Точно сега търся един автобус.
Той съблече единия си ръкав и окачи кабела на играчката на врата си. После пъхна уреда във вътрешния джоб на шинела заедно с намотания кабел и отново мушна ръката си в ръкава. Косата му почти скриваше конектора. Когато вдигна яката си, тя го скри напълно.
