Същевременно претърсването на сателитните образи намери няколко автобуса, които той сравни с картинната галерия, за да отхвърли онези без автоматична навигация. Би могъл да използва автомобили, които бяха много повече и му бяха под ръка, но модерните пътничес-ки автобуси с високи стени можеха да осигурят по-голяма защита на пътниците.
Намери два, които да отговарят на изискванията му; и двата се намираха в депото на частна фирма за отдаване на коли под наем в Хайгейт, близо до гробището. Щеше да се наложи да измъква и двата от заключените им гаражи.
- Готов ли си?
- За какво?
- За революция. Предполагам, че всичките са започнали по този начин - с един човек, който решава, че нещата могат да бъдат по-различни. После идеите му се разпространяват. Убеждават и други да се присъединят към него и след това всичко се развихря от само себе си. Революцията побеждава стария ред или бива смазана. - Петрович побутна очилата си нагоре и почувства как зрението му отново се адаптира към светлината. Свали си инфокапаците и ги прибра в джоба - сигурно повече нямаше да му потрябват. - Това е моята революция. Това е моментът, в който прогонваме миналото и нахлува бъдещето. Това трябваше да представлява Новият джихад на машините.
- Джихадът уби стотици хиляди хора - каза Миямото.
- И ще го направи отново. Навремето, когато беше глупав, неук, чисто и просто един импулс, той ни нападна. Но сега е поумнял. Знае всичко. Ориентира се. Може да коригира грешките си. Той ще ни върне града.
- Той представлява оръжие, което е единствено в твоите ръце. - Миямото размърда пръсти върху дръжката на меча си. - Никой не трябва да разполага с такава мощ.
- Преди да се опиташ да ме спреш, защо не поговориш с госпожица Соня? Аз вече го направих и въпреки опасенията си тя ме подкрепи. Което ми напомня...
Петрович обърна гръб на Миямото и потърси Валентина. Освен да разговаря с нея, той можеше и да я вижда, както и да вижда всичко, което я заобикаля - телефонът й показваше, че се намира в околностите на Тауър Бридж.
ЕОС бяха направили едно умно нещо, което трябваше да свършат много по-рано - бяха спрели трафика и бяха накарали хората да слязат и да продължат пеша с всичкия багаж, който можеха да вземат със себе си. Сега около Валентина бяха наблъскани коли, изоставени на място, някои все още с работещи двигатели. Край нея се чуваше крякането на Олгите, които си проправяха път напред сред бавнопридвижващата си тълпа начело с Марченко. Той изобщо не изглеждаше щастлив.
- Виждам те - каза Петрович в ухото на Валентина.
- Петрович. Къде си? - Вратът й се издължи и тя се опита да го намери.
- Погледни нагоре, вляво. Има един уличен стълб с камера. - Той размърда кутията на камерата, за да прив-лече вниманието ?. - Макар че всъщност съм горе-долу навсякъде.
- Не успяхме да намерим Даниълс - каза тя. - Тук цари лудост, а Външните не са много далеч.
- Знам. И аз ги виждам. Чуй сега - когато каза, че ще ми помогнеш, сериозно ли говореше? По-точно до каква степен си готова да помогнеш?
Тя отвърна без колебание:
- Какво искаш да направя?
- Трябва ми мостът Ватерло. Искам трафикът на север да се разчисти. Мога да помогна, но не съм там.
Той приближи образа, за да може да разчете изражението ?. Тя кимна.
- Хм. Готово - отвърна тя. - Трябва ли да говоря с Марченко?
- Оставям те сама да прецениш. Ако имаш нужда от него, добре, ако нямаш, пак добре. Само искам да ти изясня едно нещо. Той работи за теб, а ти работиш за мен. Ако не може да приеме това, зарежи го.
- Да - отвърна тя. - След колко време ти трябва мостът?
- Петнайсет минути.
Тя повдигна оформените си вежди.
Петрович небрежно сви рамене.
- Да. Не съм казал, че ще бъде лесно.
- Тогава по-добре да побързам. Приятно ловуване. - Валентина прекъсна връзката. Петрович остана на линия още известно време, наблюдавайки я как поглежда часовника си и леко поклаща глава, докато обмисля задачата. След това тя се изкатери върху покрива на колата.
Проблемът с моста Ватерло беше решен, затова той насочи вниманието си към мястото, където се намираше тялото му. Приближи се към края на тунела по инерция - трябваше да напише някой скрипт за това, макар да нямаше представа откъде да започне. Стига да искаше, можеше да хакне собственото си сърце.
Аватарът отново го очакваше, но пейзажът, който го заобикаляше, изглеждаше странно променен. Слоевете информация, които бе видял върху Миямото, се бяха копирали навсякъде. Повечето електронни уреди бяха блокирани, обездвижени от Външните, които бяха спрели електричеството по време на настъплението си.
Но някои не бяха. Захранваните от батерии машинки светеха в зелено, сякаш го умоляваха да ги използва. Захвърлени телефони, оставени в режим на изчакване, преносими компютри, уличен инвентар, захранван от слънчеви панели, и най-вече колите.
